ИСКРА БАНКОВА, "ФЕЙСБУК"
Твърде лесно нашата българска общност се раздели на пластове, които с провинциален хъс се селектираха по признака "ти знаеш ли какво е пърформанс, бе, простак?". То на нашите изкуствоведи багажът им е толкова - да натикат плебса в миша дупка, а те целите в бяло и звезди...
Скандалът около Ода Жон придоби национални мащаби, премина през подробен жълт ad hominem спрямо авторката път, разгроми присъствието на дежурния по званието "интелектуалец" Жоро Папионката, бурно застраши с отвяване шефката на НХГ и я нарече "московски номенклатурчик", взе на въоръжение масовия глад на населението, което нямало коричка хляб, но пък се утрепа на черния петък да пазарува средно по 400 лв на човек, чу йерихонската възмутена тръба на Веждито, пътьом хвърли поглед на шунковата русалка и изпита бифуркационен шок: главата от карфиол сурова ли е и с какво е отбелязан скута на голата полегнала женска месна скулптура, хвърли поглед към Париж и като не видя отговор от художничката, упражни се в метафорични изрази... и спихна. Всяко чудо за три дни. Важните неща останаха без внимание!
А развинтената фантазия на нашата прекръстена млада българка продължава похода си из света на изкуството и освен шунка и салам май нищо няма да остави в спомените ни?
Чудо невиждано! Салвадор Дали, Йеронимус Бош и Джузепе Арчинболдо в нови версии на 21 век? И то от жена! Хмм. Доста силна провокация.
Обичам други ракурси и затова опитах психоаналитичния, защото минава през човека и неговата фина знакова система да приема и предава послания и състояния от тепиха на душата към тънката материя на Духа.
Ода Жон се впуска в света на подсъзнателното с някакво възторжено и странно вдъхновение и рисува това, което й поднася вътрешното й собствено пътешествие. В едно интервю тя казва, че не дава имена на картините си, защото оставя всеки да види това, което иска и усеща. Подсъзнателният свят е безкраен и в кой пласт ни води тази млада жена с доста драматична съдба е твърде интересно.
Мен ми омръзна да реагираме първосигнално на първата проекция, която ни попадне - тоест че Ода провокира и изнася нашите собствени "демони" и страхове в кървави вътрешности и генитални медицински подробности. В подсъзнанието на хората няма етикети и строг ред, има връзка с плашещата безконечност, с бездната, но и няма само ад.
Какво става с проективната идентификация при Ода Жон? Кара ли ни тя да съпреживяваме или ни оставя само погнусени? В епохата, когато човек пренася своята идентичност в безтелесния свят на виртуалното, където си градим един собствен "дизайнерски" образ, къде остава телесното във всичките му детайли? Безстопанствено и мощно, скрито зад индустрията Anti-Age, все пак то генерира нашите културни и социални сублимации. В телесното има мощна необуздана сила и то не е само външната ни форма, а и вътрешни части, които го конструират като цяло без да се замисляме за тях.
Ода деконструира спокойствието ни на човеци, събрани в кожата си и крачещи бодро по земята. Тя ни напомня с четката си сложността на homo sapiens и ни пита удивено, ужасено, стреснато даваме ли си сметка какво сме? Смъква гордостта ни на самомнителни дами и господа и ни кара да си спомним, че има скрити сили и форми вътре в нас, които забравяме, от които се гнусим високомерно и изтласкваме в подсъзнанието си. Както знаем не ни е дадено в обикновения живот да проникваме чрез съзнанието в подсъзнанието си и обратно. Но изкуството може.
Съзнанието на художничката с лекота минава зад плътта и избухва в органна вакханалия, която стряска. Но това не е медицински атлас на мозъци и вътрешности. Сензитивността на Ода, съпътствана от таланта й на способен артист, ни води към хилядолетните ранени и кървави напъни да се измъкнем от плена на телесността, от нейната мощна и тайна сила. Тази сила много често деформира "лицето" ни пред хората, главата ни, целостта ни, която самодоволно носим със себе си.
Ода е бунт и трагичност, тя е изкарала на платната си битката на душата си, която иска да излезе от ограничението и среща мощни пазачи. Нов контрол ли идва над нашите сублимации или нова вакханалия на плътското в нас? Това са "батални" картини на скритите и отхвърлени тайни вътре в нас, които водят битка за душата ни и които рядко имат имена.
Какво показа реакцията на различните пластове от обществото ни извън стандартните форми на погнуса? Ще го уважим ли това телесно притежание с ново познание и уважение към неговите императиви? Или ще го натикаме в нови граници? Интересен казус за обсъждане.
