Рикардо Мути, който в края на юли навърши 85 години, дирижира „Реквием“ на Джузепе Верди за последен път в кариерата си, съобщава германският вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, цитиран и от БТА.
Емоционалният концерт бе част от програмата на Залцбургския фестивал. Може би заради усещането за сбогуване атмосферата бе още по-напрегната от обичайното, когато Мути излезе на сцената на Големия фестивален театър.
Той дирижираше с енергични и ясни жестове, разкриващи изключително фино диференциран динамичен спектър. Те изграждаха големи възходящи арки и ритарданди (постепенно забавяне на темпото – бел. ред.), но и налагаха тишина – включително сред публиката. След Offertorio един кашлящ зрител бе удостоен с наказателен поглед, нарушавайки вибриращата тишина, която Виенската филхармония изпълни с несравнима красота на звука.
Никой друг диригент – нито Карл Бьом, нито Караян – не е работил с този оркестър по-често от Мути. „Реквием“-ът на Верди бе неговият 473-ти концерт с филхармониците и вероятно един от най-добрите му.
Мути интерпретира андантето в началото по-бавно от предишни свои изпълнения. След това хористите от Виенската държавна опера започнаха меко, истински sotto voce, както е отбелязано в партитурата. Тяхното Requiem aeternam не бе настойчива молба или призив, а отслабнала надежда. Многократно повтаряното от сопраните „dona, dona eis“ звучеше сдържано, сякаш те знаеха, че желанието им е неосъществимо. Само светлият тон на цигулката, който нежно обгръщаше хора и оркестъра в една обща линия, осветяваше приглушеното начало. Малко след световната премиера на „Реквием“ през 1874 г. диригентът Ханс фон Бюлов (1830–1894) го определя като „опера в църковна премяна“. Мути обаче не е съгласен - той го нарича „молитва“ – молитва, в която текстът не се рецитира като традиционна ритуална фраза, а се превръща в израз на сериозното общуване на човека с Бога.
Такава интерпретация може да бъде постигната само от първокласни певци, които поставят вокалните си средства изцяло в служба на смисъла на текста, отбелязва „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
Ето защо Майкъл Спайърс не превърна Kyrie в демонстрация на героичния си теноров потенциал за бъдещи роли като Отело или Радамес. С настойчивост, но без да се изтъква, той го изпя като искрена молба за милост. Неговото съвършено легато в Offertorio, въведено от виолончелистите с богатство от нюанси, предаде радостта от прехода от смъртта към живота: Domine, de morte transire ad vitam.
Мариане Кребаса използва мецосопрановия си глас – наситен в ниските регистри и блестящ във високите – с прекъсвания и постепенно затихване, за да изрази трепета пред мисълта, че пред Бога нищо няма да остане скрито.
С изключителна драматичност Мути изгради и Rex tremendae. Молбата за милост – Salva me, изречена с нарастваща интензивност от баса Махарам Хусейнов – се сблъска с божественото величие, което гръмогласно напомни за себе си в низходящото фортисимо на хоровите баси.
След това Libera me, с огромната си настойчивост, прозвуча почти като вик. Измъчената душа се обръща към Бога, привлича вниманието Му и се бори с Него като Яков от Стария Завет: „Няма да те пусна, докато не ме благословиш!“
При сопраното Ивона Соботка безупречно изпълненото деликатно пиано, преминаващо към страшното горно си, се превърна в израз на отчаяние. Когато гласът надви хора, то почти изглеждаше като бунт: Libera me!
Така интерпретацията на Мути изхождаше от текста, чието съдържание музиката – със своята красота и ужас – прави чуваемо. Именно оттук произтичаше завладяващата, дори смайваща сила на изпълнението. Бог, ако съществува и сърцето му не е от камък, няма да може да устои на това впечатление, обобщава „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
За идните поколения Рикардо Мути оставя и няколко образцови записа на грандиозното произведение: с Джеси Норман, Агнес Балца, Хосе Карерас и Евгени Нестеренко от 1981 г.; с Лучано Павароти, Долора Заджик, Самюел Рейми и Черил Стъдър от 1987 г.; и с Барбара Фритоли, Олга Бородина, Марио Дзефири и Илдар Абдразаков от 2010 г.
