БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
За моето поколение тя е голямата българска кинозвезда.
Невена Коканова има късмет след скъсването си на приемния изпит във ВИТИЗ през 1956 г. да бъде открита веднага от киното ни в „Две победи” и „Години за любов”, а след това и от телевизията в „Напразни усилия на любовта” (1963), за да се превърне в най-сниманата и популярна родна актриса.
Естествен е и пътят й през театралните сцени на Ямбол, Габрово, Русе, Сатиричния театър, Театър 199, където създаде най-ярките си сценични превъплъщения в „Ревизор”, „Големанов”, „Варшавска мелодия”, но истинската си слава дължи на визуалните изкуства.
На снимачната площадка тя разкри естествения си чар, с който стана прочута още в началото на 60-те години на миналия век.
Невена беше българско явление. Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение („Бъди щастлива, Ани!”), а по-късно с много взискателност и емоционална непоследственост пресъздаде сложни и драматични женски персонажи от различни епохи от българската история, разкривайки нюансирано-правдиво същността на българката, освободена от консервативните условности, самостоятелна и настъпателна в желанието си да бъде независима и самоценна личност.
Няма да е пресилено да се каже, че със своите интерпретации тя европеизира нашето кино, издигайки равнището и авторитета му и създавайки образи, които биха били гордост за всяка творческа биография - от Ирина ( „Тютюн”), Елисавета („Крадецът на праскови”), Ана („Карамбол”), Герда („С дъх на бадеми”), лекарката („Най-дългата нощ”), Мария („Обич”) и учителката по български език („Най-добрият човек, когото познавам”) до Невена („Спомен за близначката”), баба Петрунка („Чуй петела”), майката на Елеонора („Търновската царица”) и ханджийката („Горски хора”)...
Не закъсняха участията в международни фестивали (Кан,1963), награди - от Варненския кинофестивал през 1972 и 1973 г., „Златна камера” на СБФД през 1976 г., орден „Стара планина”, първа степен (1999), годишната награда на СБФД (2000), както и възхищението и завистта от почитатели и „доброжелатели”- за това, че работи с най-добрите режисьори и драматурзи, а баща й е бил на лагер в Белене, че се снима във филмите на съпруга си Любомир Шарланджиев - започвайки от „Карамбол”, тя дори довършва последната му творба ”Трите смъртни гряха”, че е фаворизирана и в телевизията, където се изяви в популярни сериали като „На всеки километър” (епизодът „След полунощ”), „На живот и смърт”, „Изгори, за да светиш!”, „Сами сред вълци”, „Константин Философ”, „Селцето”, „Дом за нашите деца”, че е българското съответствие на Джейн Форда, Клаудия Кардинале и Бриджит Бардо...
Промените през 80-те – 90-те години се отразиха и върху нейната съдба – „Спасението” , „Ешелоните”, „Искам Америка”, „Сезонът на канарчетата” .
Тя потърси спасение в театъра - „Последните 13 дни от живота на цар Борис Трети”, копродукциите - „Важното е да си желана” и телевизията, където благодарение на фината и деликатна режисура на Павел Павлов продължи да ни радва с ярки и силни изяви в „Язовецът”,”Лукреция Борджия”, „Делници и празници”, „Горски хора”, „Вечери в Антимовския хан”, „Вампир”.
За последно Коканова игра самата себе си в първия епизод на скандалния сериал на Иван Андонов „Дунав мост”, близо година преди смъртта си, което може и да се възприеме като тъжна ирония на съдбата.
Канал 1 й посвети творчески портрет портрет през 1994 г.
Гледайки го след известието за смъртта й на 3 юни 2000 г., осъзнахме какъв значим и стойностен творец е загубило не само нашето кино, но и културата ни като цяло.
Едва тогава разбрахме как мъжествено се е борила със сполетялата я коварна болест, пратила я без време в гроба - а е родена на 12 декември 1938 г.в Дупница, как не е искала да се шуми около страданието й, избягвайки суетата в село Чомаковци и лицемерната загриженост на жадните за сензации медии.
Затова пък нейното погребение се превърна в апотеоз на непобедимия съзидателен дух, в искрена признателност на нейните колеги и приятели, в спектакъл от най-висока класа, с който Невена Коканова сякаш ни повеляваше от отвъдното да я помним, но и да бъдем по-добри, по-внимателни и по-сговорчиви помежду си.
Поклон пред светлата й памет!
