АНИТА ДИМИТРОВА, "СЕГА"
Не е за вярване, че Деймиън Шазел е само на 33 - носител на "Оскар" за режисура с мюзикъла "Ла-ла-ленд" преди 2 години, той прикова вниманието още с втория си филм (често бъркан с дебют) "Камшичен удар". Четвъртият - "Първият човек", също убедително се подрежда на редицата за отличия в предстоящия награден сезон. Продуцентските изчисления го запращат и навръх 50-годишнината от първото стъпване на човешки крак на Луната - "малка стъпка за човека, огромен скок за човечеството". Но той е повече от старателно калкулирано юбилейно зрелище. "Първият човек" е вълнуваща драма за един от пионерите на космическата ера, един от великите откриватели отвъд пределите на нашето синьо топче - Нийл Армстронг, при това изкована от първокачествено кино.
Макар космическата тематика в киното традиционно да е обвеяна с хиперболите на фантастичния жанр, в "Първият човек" Шазел избира качествено друг подход. Той разказва биографията на Армстронг в брутално реалистичен ключ, почти документално и максимално близо до фактите (по романа на Джеймс Р. Хенсън, адаптиран за екран от сценариста на "Спотлайт" и "Вестник на властта" Джош Сингър). Пунктуалното пресъздаване на детайли от епохата - включително социалните турболенции около 1968-а, които съвсем не са в услуга на космическата програма - носи едно приятно усещане за старомодност, което контрастира с обичайния лъскав футуризъм на космическите ленти. Когато капсулата на Армстронг се тресе неудържимо и обсипаният с аналогови бутони пулт изглежда забил непоправимо на хиляди километри от Земята, у зрителя не остава никакво усещане за чудо а ла "Стар уорс". Умението на Шазел да предава екстремно напрежение и гранични състояния влиза в работа и тук - героят нееднократно оцелява на косъм, често поради инженерната си компетентност, която много от неговите съекипници нямат (а навярно нямат и късмета му). Отдалечеността във времето и медийната прослава на космическите полети може би са ни пречили да забележим, че преди да стигнат до звездите, всъщност едни хора седят натъпкани в тенекиена кутия върху буре с барут, поемайки доста сериозен, почти безразсъден риск.
Деймиън Шазел ни хвърля в НАСА от 60-те години с безмилостно близки планове, тресяща се камера и минути на напрегнато неведение, които карат филми като "Аполо 13" да изглеждат като куклен театър (находчивото сравнение е на сп. "Варайъти"). Тихата решителност на Армстронг, граничеща на моменти почти с лудост и подхранвана от личната му трагедия, е показана великолепно в тези моменти от "скритата лимонка" Райън Гослинг - вече безкрайно далеч от сладура в "Тетрадката". В "Първият човек" Шазел за втори път си партнира с "най-добрия безизразен актьор в наши дни". Почти без да трепва, лицето на Гослинг успява с минимум мимики да предаде емоциите на героите, в чиято кожа се поставя. Тук той е кълбо от фрустрация и хладнокръвие в ролята на астронавта, загубил първо дъщеричката си от рак, а после редица свои другари в мисиите "Джемини" и "Аполо". Спаринг в това дълго пътуване - полетът трае няколко дни, но подготовката за мисията се точи 8 години - му се пада Клеър Фой (от сериала "Короната"). Привидно семейната среда на Нийл е лишена от страст и динамика, но Фой покрива целия спектър от сдържани и от двамата емоции.
Въпреки че "Камшичен удар", "Ла-ла-ленд" и "Първият човек" са диаметрално различни тематично и жанрово, една тънка червена нишка преминава през всичките филми на Шазел - за амбицията да прехвърлиш границите си, за стремежа към съвършенство и цената, която плащаш за него.
