АНИТА ДИМИТРОВА, "СЕГА"
Квадратът е двуизмерна геометрична фигура, в която всички страни са равни, всички ъгли - прави. "Квадратът" като артпроект е "светилище на съпричастност и доверие, в което всички имат равни права и задължения". Звучи като утопична представа за обединена либерална Европа и авторът определено има предвид нея. "Квадратът" е и един от най-титулуваните филми за изминалата година: "Златна палма" в Кан (председателят на журито Педро Алмодовар се разплакал, когато го гледал), шест Европейски филмови награди, номинация "Оскар" за най-добър чуждоезичен. Впрочем не личи филмът да докосна американската критика и публика, номинирането изглежда бе от кумова срама, поради останалите му успехи.
Режисьорът Рубен Йостлунд ("Форсмажор") е действително автор на експеримент, послужил като фундамент на филмовия сценарий: художествена инсталация, съдържаща въпроса "имате ли доверие в хората или не?" Повечето от участниците уверено заявили, че имат доверие. Но когато Йостлунд им предложил да оставят телефоните и портфейлите си на земята и да си излязат, ничие доверие в доброто и човека не стигнало чак толкова далеч.
"Квадратът" може да се разглежда като скучен и претенциозен артфилм, продължаващ почти три часа, тъй като не спазва особено правилата за филмово време и дължина на кадъра; но също и като вдъхновяваща, многопластова като глава лук творба, за която продължаваш да мислиш дълго след изтичането на третия час. Сътворен по-скоро като инсталация, отколкото като разказ - естествен подход, защото една от темите му е модерното изкуство и неговата все по-липсваща съпротива срещу статуквото (а оттам - и смисъл), "Квадратът" е фрагментарна колекция от разкази с общ главен герой, привидно случайни случки, които се натрупват до точката на кипене.
Кристиян Нилсен (ролята се изпълнява от Клаес Банг) е куратор в X-Royal Museum в Стокхолм. Той е съвършеният "жълтопаветник" - културен, образован, добре облечен, разведен, кара "Тесла", не носи пари в брой, изповядва либерални ценности. Или поне така си мисли, докато мъничката му абаносова кула не бъде разклатена от дребно житейско сътресение - ограбен е, докато се опитва да помогне на уж преследвана от непознат жена на улицата. Беззащитен без портфейла и смартфона си, Кристиян взема поредица грешни решения, които го тласкат по спиралата надолу, за да финишира по някое време в контейнерите за боклук под проливния, противен стокхолмски дъжд.
Проследява крайния адрес на крадеца и пуска заплашителни писма във всяка от 50-те пощенски кутии на блока му в краен "лош" квартал. Планира катастрофална рекламна кампания за инсталацията "Квадратът". Избухва, защото зрител със Синдрома на Туре му смущава интервюто. Проваля се дори в секса за една нощ с американска журналистка.
"Квадратът" е смешен и безмилостен. Негова пикова точка, единодушни са всички, е пърформансът на Олег (в истинския живот подобен е изпълнен от руснака Олег Кулик). Гол до кръста, мускулест, с оголени зъби, той изиграва безсловесен и примитивен маймуночовек на спонсорската галавечеря. Предвиден е за забавление на хора в смокинги (също като тези в Кан и на "Оскарите"), готови да подкрепят експерименти, но само ако те не нарушават статуквото. Актьорът обаче се вживява в ролята, става агресивен. Ще се притекат ли гостите на помощ на седящия до тях, или ще се спасяват поединично? Още една "маймунска" сцена има във филма и "Квадратът" съвсем ясно очертава линията между човешкото и животинското, но героите не пропускат да я прекрачат. Ни акъл, ни образование им пречи.
"Квадратът", казва Алмодовар, след като му присъжда "Златната палма", "е посветен на тоталната принуда към политическа коректност. Това е кошмарно и също толкова ужасяващо, както и всяка друга диктатура." Лесно е да си представим защо този филм идва точно от Швеция и Дания (копродукция е на двете страни). По същество обаче Йостлунд не критикува либерализма - като контрапункт на съвременните евробуржоа той въвежда неизбежните просяци, клошари, имигранти, аутсайдери на края на града. Макар да изследва загубата на човечността у либерала, филмът критикува качества, които не са пряка функция от социалния статус и политическите възгледи - егоцентризма, самолюбието, липсата на емпатия, неспособността да излезеш от собствената си ограничена зона на комфорт. По-скоро изглежда да се тревожи дали толерантността е изобщо възможна, или е само високопарна дума, инсталация от демагогия и добри намерения.
