Анита Димитрова, в. "Сега"
Не, не съм очаквала от българското кино толкова искрено романтичен сюжет: такива дози носталгия и копнеж без грам сладникавост. Тъй като сме връстници с героите (а и със сценаристите), и през 1988-а съм правила същото, което и те, изненадата беше още по-приятна. Намерението да се насладя напълно на горчиво-сладката история на двамата главни герои обаче бе саботирана от почти всички възможни недостатъци на българското кино, заради които се налага с прискърбие да пиша съкрушителни рецензии. Театрална дикция, слаб диалог, лош звук, елементарна завръзка, в която приликите с излезлия преди месец "Вездесъщият" са отвъд очевидни. Ето: самороден гений в рекламния криейтив си позволява волности и самоотлъчки в работата, въпреки това клиентите и шефовете (неясно защо) го търпят; междувременно кръшка на жена си и се потапя в тайнствен "алтернативен" живот, докато пише своя опус магнум, т.е. биографична книга.
Разбирам, че у нас има твърде много копирайтъри със скучно ежедневие, у които дремят нереализирани писатели и сценаристи, но малко оригиналност няма да навреди. В първите двайсет минути на "Дъвка за балончета" буквално се чудиш къде си попаднал и изисква доза мазохизъм да не напуснеш залата преждевременно. Фалшът отстъпва едва когато в ретроспекция започваме да "посещаваме" детството на персонажите. Тези сцени са обляни в златистата светлина на носталгията (заснети от оператора Владимир Михайлов със съответните филтри), а част от децата в ролите са истинска находка - особено Аглея Гумнерова. Тяхната естественост контрастира с играта на възрастните, професионални актьори. Ретроспективните сцени ще извикат умиление и усмивка у всеки някогашен малък зрител на "Войната на таралежите" и "Васко да Гама от село Рупча". Не звучат нито мухлясало, нито пропагандно - браво!
Спомените от миналото, слава богу, не изпадат в тежък сантимент по соца, макар епохата да присъства като неизбежен декор. Трима приятели, всички влюбени в гаменчето Биляна, го следват навсякъде: по стрелбища, катерушки, в боеве с фунийки от страници на "Жената днес" и "Некерман" и училищни пакости. Калин, разбира се, е по-влюбен, по-умен и по-красив от другите двама, иначе нямаше филмът да ни занимава главно с него.
Когато се срещат повторно 25 години по-късно, Биляна тропка към моминско парти във високи тънки токчета и е... навирила крака от контейнер за боклук, защото търси загубения си годежен пръстен. Тя живее в Лондон и отказва да си спомня миналото. Той все още е луд по нея и именно детството го захранва с творческа енергия. Играта на Теодора Духовникова (главна роля и във "Вездесъщият" - още една прилика) и Иван Юруков (познат от сцената на Народния театър) покрива целия спектър от неубедително звучащи реплики и немотивирани действия до вживяване в героите и органично присъствие на екрана. Още едно доказателство колко важна е ролята на режисьора - дебютантът Светослав Тодоров-Роги е трупал опит в сериалите "Столичани в повече" и "Кантора Митрани", но има да поработи още върху постановъчните си умения и воденето на актьорите.
Сценаристите са цели четирима - Георги Иванов, Теодора Маркова, Тео Чепилов и Невена Кертова. Не знам в чия глава се е родила главната сюжетна линия, но тя е прекрасна. Детайлите и диалозите, с които е обрасла - невинаги. Личи, че филмът е създаден от екип, в който един е писал едно, друг - друго; липсва му хомогенност, липсва един разпознаваем глас; тонът е различен не просто в различните етапи на повествованието, но дори в отделните сцени. Все пак за похвала е, че създателите му не са се загубили в преминаването между двете "времена", спойката между минало и настояще е плавна.
В желанието си да не бъде захаросан, "Дъвка за балончета" е и доста немилостив към героите си. Сантиментът му навярно ще бъде оценен по достойнство и от другите представители на поколението. По-любопитно е как филмът ще се представи сред по-младите, които съставляват основната аудитория в киносалоните и за които е пълна загадка разликата между "Идеал" (10 ст., просто дъвка) и "Турбо" (50 ст., с картинка на "западна" кола).