АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ, "Портал Култура"

(Опити за рецензия)

Да рецензираш Александър Кьосев е – казано на корпоративен език – „истинско предизвикателство“. Но и опасна работа, защото ако я вършиш „необмислена или недомислена“, само ще се регистрираш като позорен участник, както пише Хаджийски. И тогава Кьосев ще смръщи педагогическото си чело: „Андреев, така ли се пише рецензия?!“

Първи опит за рецензия. Представете си, че имате избор или да изгледате някакъв велик футболен мач, или пък без образ само да слушате коментара на българските спортни журналисти, чието творчество впрочем Александър Кьосев с нежна ирония анализира в есето „Ти какво мислиш, Васко?“. Казано накратко: няма никакъв смисъл да четете нещо си за текстовете на Кьосев в тази книга, защото те самите са толкова умни, остроумни, мъдри и забавни, че никой рецензент не може на малкия им пръст да стъпи. Та прочетете книгата. Край на тази рецензия.

Втори опит. Професор Александър Кьосев е събрал в книгата си „Вера и далавера“ („Колибри“, 2024, редактор Валентин Калинов) около 80 есета, писани в продължение на около 20 години. 335 страници, един дълъг разказ с автореференции и повтарящи се мотиви като митохондриите и кавгата за капчука от „Чичовци“. Имаш чувството, че разговаряш с добър и мъдър приятел, който през цялото време те подсеща, че нещата изобщо не са толкова прости. Само да не си помислите, че последното е някаква евтина задявка с текстовете на Кьосев. Напротив. Просто е невъзможно тази много дълбока, много честна, много храбра и много смешна книга да се пакетира в подаръчна хартия с панделка, на която пише „Пенчо бре, чети!“. А че нещата са сложни – сложни са. И Александър Кьосев като сръчен диалектик разиграва тяхната сложност с помощта на един реторичен похват, който най-кратко може да се разкаже така: едни казват едно, други казват друго, но всъщност…

Трети опит. Но всъщност книгата на Сашо Кьосев е вълнуващ пътеводител из мизериите и апотеозите, из комплексите и маниите за величие, из ускореното време и безвремието на онова, което за удобство се нарича „преходът в България“ – за този преход са есетата в първата и втората част, озаглавени съответно „Типажи и религии на прехода“ и „За паметта и забравата“. Третата част „Патриотизми“ и петата част „По света и у нас“ са изконните териториални води на автора (от Охридското езеро до Черно море, от Бяло море до Дунава, а и отвъд тези водоизточници), в които просветеният читател – стреснат, трогнат и очарован – плува волно и доволно под насърчителния поглед на А.К. Пак там, в диапазона между Ботев и Левски по прасците на батките и гражданския патриотизъм на Александър Кьосев, между ревизионизма на част от съвременната българска историография и същинското, честно преосмисляне на миналото, се състояват и най-вълнуващите открития на автора, които той самият понякога подценява: „Андреев, абсолютно ми е омръзнало 20 години да повтарям едно и също“. Наистина, повечето от тези неща Кьосев ги е видял още преди 20 години – и те не са мръднали оттогава. 

Четвърти опит – фрагменти.

Заглавието на книгата „Вера и далавера“ е като рисунка на Пикасо: два словесни щриха – и портретът на прехода е готов. В едноименното есе Кьосев, между другото, пише: „Правя бизнес“ е официалното лице на българския капитализъм, а „въртя далавера“ е неговото интимно, човешко лице, където много-много за правила и стандарти не става дума“.

* * *

Кьосев много уверено се движи по острието на бръснача, с което по-младите поколения веднага биха му отрязали главата: защото, нали, той е бумър, един от онези „забавни старци с идеологически тикове“, които сам споменава мимиходом. Един от онези „бавно-аналогови, шикалкавещи и рефлексивни хора“, които все нещо се съмняват и проверяват. Срещу бръснача (да, и срещу „бръснача на Окам“!) го подсигурява не само самоиронията и ерудицията, но и отличната му ориентация в новия свят на социалните медии и на „нахлуващия нов режим на безсъмнената истина“, който се разпорежда в мрежите „без право на обжалване“. Щеше да е много смешно, ако не беше страшновато това, което той пише в есето „Кака Гинка или за прииждането на новата истина“: „Настъпва, настъпва тази нова, бързо-очевидна истина, отнесла е вече и бея, и Стефчов, и Маркс, и Геновева, Витгенщайн, Ницше, Хабермас, Дейвидсън… (…) Долу всички съмнения! Дотук с проверките и изпитанията, айде стига с тия потвърждения или опровержения (…) Нямаме време за такива безсмислици, да. Няма, няма време, слушайте Кака си. Идва ясната и единствена истина, бяга, лети, препуска лекокопитно, а връз гърба й се е извисила кака Гинка, новият Конник на апокалипсиса, цапнат в устата. Млъкни бе! Няма да ти слушам глупостите!“.

* * *

Кьосев разказва сладкодумно и увлекателно, изобщо не се пъчи като своите протагонисти от горния абзац („Суля и Пуля“, както нежно ги нарича), пък не му и трябва: както поколенията негови студенти, така и хилядите му фенове из мрежи и медии може понякога от сърце да го мразят, но го мразят с респект, защото понечат ли да спорят – изпадат в конфузия, спукана им е работата. Всъщност от книгата наднича един много симпатичен Аз-разказвач, но самият Кьосев тук веднага ще ни подсети, че между автор и Аз-разказвач може да има и дребни разлики. Пълно съвпадение има обаче между двата Аза на един начетен, мислещ, рефлективен и ироничен и самоироничен археолог на съвременността, чиито размишления просто няма как да се екстрахират от текстовете, защото мисълта се развива в движение и не бива нито да бъде стенографирана, нито изваждана от контекста, камо ли пък прекъсвана. Неслучайно Кьосев никак не обича да го прекъсват.

* * *

Археологът Кьосев рови и в по-дълбоки, по-стари български пластове, където – ще ме прощавате – с ужасна воня се разлага трупът на НРБ. И в есето „Чичо Кольо“, и в „Защо вярвам на Веселин Бранев“ той оголва скелета на Държавна сигурност – скелет с много малък череп, но с яки кокали. Кьосев с право е „бесен на модния израз на онези глупави млади хора“: „Айде стига с тия концлагери!“, които смятат, че тази страница трябва да бъде затворена. Онези глупави млади хора, които почти нищо не знаят нито за зверствата на ранната ДС и за концлагерите, нито за поразителното тъпоумие на по-късната ДС, чиито десетки хиляди примитивни и необразовани „чекисти“ пазеха държавата, като ровичкаха из чаршафите на хорските спални. Александър Кьосев пише: „Спомените на Бранев внушават, че следенето в тоталитарното общество е равно на самото човешко състояние – то е Conditio humana. Две са основните му характеристики: неавтентичност и страх. Нищо не е такова, каквото изглежда, всички пребивават в тотална, секретна видимост, хората са удвоени, защото някой пише истинската истина за тях в тайни книги, наречени „досиета“. Другаде в книгата Кьосев намира много точна формула за баналността на злото през онези години: „ужасно обикновеното време на социализма“. А в есето „Омраза, носталгия, пародия или за съдбата на изумлението“ авторът анализира все по-бурно разцъфтяващата носталгия по НРБ, вина за която имат най-вече ревизионистите, описващи социалистическото всекидневие в ключа на някаква „махленска културна интимност“. Така възниква обозначението на онези времена като „соца“ – „45 дълги и сложни години, съкратени в една сричка“, както пише Кьосев. И по-нататък: „Соцът намекваше, че животът тогава всъщност е бил дребнав, махленски и провинциален, а днес няма никакви особени наследства, чудовища или блянове“.

* * *

Ако вече в днешно време Александър Кьосев реши да изгрее и в „ТикТок“, аз лично му гарантирам, че с няколко рийла по свои коронни теми ще събере милиони харесвания. Култовите му есета „Момиченца“, „Баница“ или „Конспект по история на чалгата“ направо ще пометат всички споменати от него скандални журналистки, визажистки, инфлуенсърки или най-обикновени конспиратолози – стига, разбира се, авторът да успее да ги вкара в 59 секунди. Е, той едва ли ще иска, сигурен съм, но да помечтаем. Ето например едни такива 59 секунди от есето за чалгата: „В България масата решително взе в ръцете си културните си права и вдъхновена от настъпилата демокрация без брегове, отхвърли всички авторитети. Поиска да слуша същите стари, любими балкански простотии, за които от поколения омразната прозападна интелигенция ѝ пречеше“. След като набързо проследява фазите, през които преминава чалгата, Кьосев стига и до нейното превземане от мутрите и сенчестата икономика: „Разбира се, те не дойдоха сами, а със своите правила и субкултура: масовите балкански подземни удоволствия и криминално-физкултурен манталитет се срещнаха в щастлива пазарно-медийна прегръдка. В нея като покупател се включи и Народът – и никой вече не искаше цензури, поучения, регламенти, светофари, норми, закони“.

* * *

Да четеш Кьосев е истински кеф. Тук може би трябва да се използва по-високопоставената дума „наслада“, но балканският кеф от четенето на Кьосев идва и от това, че на равнище текст той виртуозно и с напълно основателно самочувствие смесва езиковите пластове, заиграва се както с високото Възрожденско, така и с ниското улично, както с велемъдрите (си) разсъждения, така и със спонтанния си и искрен гняв срещу човешката глупост. А под това равнище през цялото време тече дълбокият поток на неговата – като човек и интелектуалец – загриженост за кьопавото и недоправено българско общество. За атомизацията и загубата на социални връзки, за разпада на ценностите, за затъпяването и меркантилизацията. Ето накрая един многозначителен цитат от есето „Краят въображението. Връзките се късат и дори не го забелязваме“: „Всъщност алтруизмът и въображението са много важни и тяхното рязко намаляване не е никак безобидно – те са основно социално лепило на модерната социалност, включително и на модерната нация – чрез тях се изграждат солидарност, усещане за включеност, идентичност и социална кохезия. А онова, което наблюдаваме в България от 2018 г., намеква, че националното общество бавно и невидимо се разпада до ценностите и манталитетите на малките, изолирани групи, като паралелно дълбинната връзка на свързващия патриотизъм бива подменена от своя популистки двойник – един кресливо горд национализъм, всъщност форма на недоволство от елитите, медийна мода и маска на ксенофобията и засилващите се социални дистанции спрямо всички, които са различни“.

Ами да, така е. Далаверата смачка верата.

Бележка под черта: Авторът на този отзив тук-таме, волно или неволно, подражава на словесния репертоар на Александър Косев. За което моли да бъде извинен.

Александър Кьосев. „Вера и далавера. Есета и анализи, простотии и разкази 2000–2024“. „Колибри“, 2024