АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ, „Дойче веле”

Гледах предаването „Денят започва с култура“, където експерт от Асоциация "Българска книга" и представител на министерството на културата обсъждаха политиката за книгите и библиотеките. Интелигентни хора - и двамата говориха смислено, казаха важни и верни неща. Разговорът им може да бъде преразказан накратко така: след приемането на стандартите за библиотеките (с шест години закъснение) България се задължава да спазва коефициентите на ЮНЕСКО за попълване на фондовете на обществените библиотеки с точно фиксиран брой книги на глава от населението. Изчислено според средната цена на книгите в България, за това са необходими около 8 милиона лева. Кой знае защо обаче министерството на културата отправя искане към бюджета не за 8, а за 3 милиона. И кой знае защо между първо и второ четене в Народното събрание тези 3 милиона изчезват. Но пък (кой знае как) министерството обещава да ги намери. И това е всичко.

Безкултурна България

Истинска мизерия. В продължение на няколко десетилетия министерството на културата (неслучайно го изписвам с малки букви) успя да ликвидира всяка институционална база за политика за книгите, четенето, библиотеките. Преди имаше автономен Център на книгата със самостоятелен бюджет, а сега се предвиждат някакви 3 милиона лева, които на всичко отгоре изчезват.

Защо се случва всичко това? Защото е сбъркана философията на политиката за култура. Хора като Вежди Рашидов смятат, че културата съществува, за да „прославя България“ - и съответно влагат по 7-8 милиона в безсмислени и неефективни мероприятия като тракийската изложба в Лувъра и още повече европейски пари за „реставрации“ на бутафорни крепости. Тези хора смятат, че културата - това са те и „гении“ като тях. И че като се даде път на тези „талантливи“ 50-60 човека, като се построят няколко шоу-замъка, които да ни прославят по света, това е напълно достатъчно - какво повече искате!

По същия начин стоят нещата с политиката за спорта - мнозина смятат, че футболът - това е Христо Стоичков, а не масовият спорт по села и паланки. Само че като няма масов спорт, христостоичковци не се раждат. (Впрочем, това навярно си има и добри страни.)

Културата по села и паланки: достъпът до информация, до съществени духовни източници, четенето, мисленето, способността за съчувствие, интересът, вълнението та чак до създаването на „споделена културна валута“ (Ърнест Гелнър), която сътворява солидарността и кохезията в една нация и освен това дава възможност за участие в глобалните потоци от мисли, образи, проблеми, дискусии - всичко това може да бъде определено като изключително важна социална под-система. Ако икономиката е кръвоносната система, то културата е дихателната: тя доставя онзи елемент, който окислява всичко. Накратко - културата не е видимост и „прославяне“, тя е въздух, кислород.

Истинската културна политика е грижа за тази система по всички канали и алвеоли, във всички нейни социални и географски точки. Да го кажем по-просто: това е грижа не толкова за таланти и гении, които са само малка част от нея, върхът на нейната пирамида, а грижа за „дишането“ на онзи неизвестен юноша бледен, който някъде в някоя забутана българска махала не знае какво да прави със себе си - и затова решава да стане мутра. Или ако има късмет - да емигрира. Или ако има още повече късмет - да участва в някое риалити шоу. Стотици хиляди са като него. Ето защо министерството на културата и Министерството на образованието трябва да имат общи, фундаментални програми, насочени към достъп до информация и създаване на базови духовни компетентности - литературна грамотност, визуална грамотност, дигитална грамотност, гражданска грамотност, грамотност, свързана с градската среда и архитектурното наследство, културно-историческа грамотност. Истинската културна политика е преди всичко грижа за основата на пирамидата, която днес е в окаяно състояние, а в редица махали и паланки е направо в клинична смърт.

Утопия

Към момента подобна грижа е просто утопия. С този министър, с този божидардимитровски „елит“, с тези идеи (въобще не засягам въпроса за корупционните схеми зад идеите) не само че нищо не може да се осъществи, а вероятно е дори по-добре изобщо да не се и опитва - поради опасността от опростачваща имитация и дискредитация.

В момента можем да разчитаме най-много на това, че някой, благодарение на лични връзки и трапезни беседи, ще намери (случайно, по изключение, а не поради необходимост от културна политика) обещаните 3 милиона. Отнякъде, от някой таен джоб на държавата, предназначен за наши хора. А с парите, разбира се, ще бъдат закупени книгите на някои специални издателства, участвали в трапезните беседи.

Така че, ще го кажа с думите на Биньо Иванов: оставете надеждите до другата трева, до другия живот. До другата България.