БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Размишлявайки за съдбата на този  екранен любимец се сещам за две неща.

Първо – за ролята на късмета, за откриването на таланта и възможностите му, въпреки трудното детство.

И второ – заслугата на личния, все по-взискателен и амбициозен критерий, който отсява внимателно предложенията и неминуемо тласка кариерата напред и нагоре.

Ди Каприо започва да се снима още като хлапе – в сериалите „Санта Барбара”(1990) и „Растяща болка”(1992). С подобни сапунки се става популярен, но дали от дете чудо ще се превърнеш в многообещаващ млад актьор и възможно ли е след това да се утвърдиш като уважаван и обичан професионалист?

Колцина са успели с неговия шанс?

Сещам се за Джоди Фостър, а на обратния полюс е тъжната съдба на Моколи Кълкин.

Леонардо се ражда в Лос Анджелис като единствен син в семейство на уличен актьор и адвокатска секретарка на 11 ноември 1974 г.

На следващата година родителите му се развеждат и грижите по неговото отглеждане поема майката Хелена Индербиркин.

Амбициозната жена го насочва към кинобизнеса, но освен талант в него се изисква още да имаш късмет и характер.

За щастие Леонардо ди Каприо ги притежава в излишък.

На 19 години се снима в първите си големи филми – „Животът на това момче” на Майкъл Кийтън – Джоунс, където е отчужденият син Тобиас, конфликтуващ с баща си Дуайт – Робърт де Ниро и „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”

В тази привидно непретенциозна семейна драма на Ласе Хелстрьом ди Каприо създава неподражаемо и много убедително образа на дебила Арни Грейп, след което всички в Холивуд разбират, че момчето има бляскаво бъдеще благодарение на своята всеотдайност и изключителни артистични качества.

В новелата „Парти с пистолетни изстрели” (1994) на Анет Хейууд - Картър той ни изненадва като Пъпката, а през 1995 г. е вече пълновластен господар на екрана последователно в „Баскетболни дневници” на Скот Калвърт като Джим Карол, в „Пълно затъмнение” на Агнешка Холанд с изумителната си изява на Артур Рембо, докато в уестърна „Бърз или мъртъв” на Сам Райми като Хлапето е привлечен от самата Шарън Стоун.

Пътят му към славата продължава като Кангал в психологическата драма на Джери Закс „Стаята на Марвин”(1996), където отново си партнира с Робърт де Ниро и най-вече в причудливата, зрелищна и новаторска версия на безсмъртната Шекспирова трагедия „Ромео + Жулиета”(1996) на Баз Лурман, в която е неподражаемият Ромео.

Закономерно идва и пробивът в касовото кино, ролята на авантюриста Джак Доусън в епопеята на Джеймс Камерън „Титаник” (1997), с който окончателно се утвърждава като суперзвезда , позната в целия свят.

Вероятно след шумотевицата от този величествен пробив настъпва преломът в неговото творческо развитие.

За разлика от Брус Уилис той не яхва вълната на конвейрното жанрово кино, което би му осигурило редовно прилични доходи и преклонението на любителите на екшъна.

Не снима на всяка цена и след всяко режисьорска предложение.

Внимателно подбира ангажиментите си.

Постепенно, след необходимия преходен период, обхващащ „Мъжът с желязната маска”(1998) на Рандъл Уолъс, където бляскаво се справя с двойната роля на Филип и крал Луи XIV, черно – белия „Знаменитост”(1998) на Уди Алън, в който се забавлява като разглезения циник Брандън Дароу, търсачът на силни усещания Ричард в прекрасния „Плажът”(2000) на Дани Бойл и съвсем неочакваната интерпретация на Дерек в „Ресторантът на Дон”(2001) на РД Роб.

Много важна за кариерата на Ди Каприо е срещата му с Мартин Скорсезе.

Той става неговата муза , поемайки щафетата от Робърт де Ниро.

Което е колкото знаменателно, толкова и закономерно.

Двамата снимат последователно „Бандите на Ню Йорк”(2002), в който епос Ди Каприо ни завладява като Амстердам Валон, „Авиаторът”(2004), с прочутата  версия на образа на Хауърд Хюс, „От другата страна”(2006), където ни се представя като Били, „Злокобният остров”(2009), пресъздал драматично правдиво объркания шериф Теди Даниелс , „Вълкът от Уолстрийт”(2013), в който се откроява като спекуланта Джордан Белфърт , „Прослушването“( 2015), играещ себе си и борещ се за главната роля с Робърт де Ниро за следващата продукция на маестрото, „Убийците на цветната луна“(2023) – Том Уайт.

След Скорсезе съдбата го среща със Спилбърг – как ще го забравим като мошеника Франк Абигейл в „Хвани ме, ако можеш”(2002) , Едуард Зуик – като Дани Арчър в шеметния трилър „Кървавият диамант”(2006), Сам Мендес – неузнаваем и изключително органичен като Франк Уийлър в „Пътят на промените”(2008), Ридли Скот – много силно присъствие като агента от ЦРУ Роджър Ферис в „Мрежа от лъжи”(2008), Кристофър Нолан като Коб в неговата стряскаща визия за бъдещето ни развитие в „Началото”(2010), Клинт Истууд и великолепната му биографична драма „Дж.Едгар”(2011), в която е несменяемият шеф на ФБР Едгар Хувър, Куентин Тарантино – за ролята на свръхзлодея Калвин Кенди в „Джанго без окови“ (2012) заслужаващ  задължително „Оскар” за поддържаща мъжка роля и „Имало едно време …в Холивуд“(2019) – неузнаваем и симпатичен като актьора Рик Далтън , ученият доктор Рандал Минди  в черната комедия на Адам Маккей „Не поглеждай нагоре“ (2021) и,  разбира се , Баз Лурман с оспорваната  и критикувана модернистична версия на „Великият Гетсби”(2013), в която водещата роля на Джей Гетсби е поета и феноменално добре изиграна от ди Каприо.

Предстои му колаборация с Пол Томас Андерсън в „Битката при Бактан Крос“…

Той все пак спечели „Оскар“ за главна мъжка роля – за образа на Хю Глас в  „Завръщането“ (2015) на Алесандро Гонсалес Иняриту …

Във филмографията на Леонардо ди Каприо присъства и документалния филм  „Единадесетият час”(2007)  на Лейла Конърс, изследващ състоянието на околната среда, без да забравяме „Преди потопа“ (2016) на Фишер Стивънс, посветен на същата проблематика.

И това не е случайно – той е убеден природозащитник, кара хибриден автомобил, къщата му е снабдена със соларни панели, а притежава и собствен остров в Белийз, където строи екокурорт.

Дарява през 2010 г. един милион долара за облекчаване последиците от земетресението и още  милион за Обществото за опазване на дивата природа.

За личния му живот и премеждията му с бразилския модел Жизел Бюндхен любителите на сензации могат да черпят информация от жълтите издания.

Знам, че е бил три пъти номиниран за „Оскар” – за „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”, „Авиаторът”  и „Кървавият диамант” и че печели „Златен глобус” за „Авиаторът” и „Вълкът от Уолстрийт” – с конгениалната си изява, сравнима с тази на Орсън Уелс от „Гражданинът Кейн”(1941) и „Оскар“ за „Завръщането“.

Ди Каприо е работил  като продуцент на филми като „Авиаторът” и „Единадесетият час”, а на последния се изявява и като сценарист.

Сигурен съм, че кариерата му занапред ще върви стремително нагоре.

Че ще се утвърди не само като най-големия актьор на поколението си, но и като приемник на Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Харисън Форд и Ричард Гиър.

А очаквам с нетърпение и режисьорските му усилия.

Те са неизбежни и съм сигурен, че освен като отличен актьор ще се утвърди безпроблемно и като ярък и стабилен постановчик.

След като Мел Гибсън, Клинт Истууд и Робърт Редфорд са успели, защо да не се утвърди и той?