Пътуването до Бали не беше програмирано. Програмирах, в продължение на 5 месеца, евентуална почивка в архипелага Лос Рохес, Венецуела. Правих планове да прекараме 3-4 дни в Каракас и после да тръгнем из архипелага, като сменяме някоя „хасиенда" с друга. Не се получи.
Може би защото не се препоръчва на чужденци (които биват разпознати на мига, от тези, които трябва), да се шляят много в Каракас без местен човек, който да ми казва къде могат да ходят, къде е сравнително безопасно и къде не. А и бяхме двама, разбира се, затова в последния момент решихме за Бали.
Бали е място, което има всичко: история, изкуство, духовност, култура, прекрасни хора и.... природа. Има дори собствени минерални извори, въпреки че „Данон" продава собствената си марка. Между другото трябва да се отбележи, че в Бали е забранена със закон всякаква индустрия, която по някакъв начин може да замърси околната среда.
Статистиката твърди, че около 93% от три милионното население са хинди, въпреки че тук кравата не е свещено животно. Останалите 7% са мюсюлмани. Всъщност бях доста озадачен, когато за първи път видях местните хора да изнасят пред вратите на къщите или магазините си нещо като паничка, направена от сгънато листо на палма, в която има храна, цветя, пръчица, отделяща някакво типично източно благоухание. Това са ритуали, които се правят два пъти дневно и са знак на почит към боговете им.
Една от особеностите на острова е, че, за разлика от останалата част на Индонезия, която изповядва исляма, мнозинството от жителите на Бали практикува балинезийски хиндуизъм, смесица от местни вярвания и хиндуистко влияние от Югоизточна Азия. Нашият гид, например, който се казва Агуш, ми разказа много интереснинеща.
Истинското му име е Сутауан Ниоман, на 42 години е, смята се за стар, има 3 деца и се моли 3 пъти дневно: сутрин, обед и вечер. Веднъж го попитах как се моли вечер, при условие, че си ляга към 22.00 часа. Отговори ми, че си навива часовника, моли се в 24.00 часа и после пак заспива. Смята се, че балинезийците са наследници на азиатски племена, разположили се на индонезийския архипелаг около 25 века преди Христа, което обяснява не само древната религиозна култура, но и множеството местни традиции и религиозни обичаи, които я отличават от индийската.
Наистина религията присъства много силно в живота на балинезийците. Доказателство за това са стотици храмове, церемонии, та дори и всекидневни религиозни служби, ако можем така да ги наречем. Освен красивите хинду храмове на Бали особено интересен е начинът, по който религията, изповядана от жителите на острова, влияе на всекидневието им. Правилото, според което човек трябва да спи в съответствие с магнитните полюси на земята (главата на север, краката на юг) например, ги кара винаги да си слагат възглавниците в посока към планината Агунг с едноименен връх от 3.142 метра.
Всеки храм в Бали, известен още като "Острова на хилядата Храма" има своята особеност и чар, но може би най-красивият от тях е този в град Улувату, в южната част на острова. Храмът се издига на 200 метра отвесно, точно над океана, стената му следва релефа на планината, гледката спира дъха, а неговите малки обитатели - маймунките, са кротки и ако не ги дразниш няма опасност да те закачат. Това обче не означава, че преди влизането в храма не трябва човек да си прибере в джоба часовници, гривни, обеци и всичко онова, което блести и може да привлече вниманието на малките животинки. Като стана дума за маймуните трябва да кажем, че за любителите на по-силни усещания, тяхното царство е в гората, която всъщност си е чиста джунгла, разбира се, недалеч от град Убуд, културният център на Бали. Там, в естествената си среда, макаците освен че са многобройни са и по-агресивни, затова е хубаво да се внимава.
Не знам защо, но град Убуд ми напомня много за Несебър. Почти калдаръмени улички, настроение, галерии, арт кафета, базар и веселие. Атмосфера, която се помни, просмувка те и я носиш със себе си като приятен, желан аромат на женско присъствие. Върхът на всичко в Убуд обаче е музеят Антонио Бланко, или както някои го наричат „азиатският Салвадор Дали".
Големият испански художник се установява там през 1952 година и се жени за една местна танцьорка, след което не се намерила никаква сила да го откъсне от това райско място. Мисля, че не е сгрешил в избора си. Мястото наистина е уникално. Домът е превърнат в музей именно от съпругата му, Ни Ронджи, от която Дон Антонио има 4 деца. Това е разкошна къща, потънала в зеленина и тропични растения, цвят и аромати, където десетина разноцветни папагала, те посрещат на входа. Зеадно с поднесена разхлаждаща напитка, разбира се. Самата къща е произведение на изкуството.
А като добавим и картините, литографиите, скулпторите, разнообразието от цветове, смелите хрумвания дори в обзавеждането и страшно интересните решения в рамкирането на картините, тогава удоволствието се превръща в празник на сетивата. Това е една феерия, букет от усещания, който не бива да бъде пропуснат и да се вдишва с пълни гърди. Освен безспорната стойност на произведенията на художника, там е съхранено и ателието му, с типичния артистичен безпорядък, където все още се носи духа на друговреме и на една особена, изключително приятна атмосфера. Самият главен вход е негово дело и представлява подписа на твореца, направен на скулптура в гигантски размер.
Бали обаче не е само Убуд с културата си, музеят на Дон Антонио Бланко и двореца, където наблюдаваме как добър и лош херцог танцуват баронг, танцът с който местните особено се гордеят. На път от най-южните точки на острова до най-северните, човек открива нови, прекрасни и различни неща. Разбира се, разкошните плажове на Кута, очарованието на Санур и Нуса Дуа са нещо, което няма нищо общо с Денпасар, столицата, която освен с летището си и оживеното движение не прави кой-знае какво впечатление. Селището Телалаланг е неповторимо с оризищата си.
Спирам не само аз, дъхът ми също спира пред тази омайваща гледка, която те насища с цвят, отмора... И спокойствие. Неповторимо е, бих го гледал непрекъснато. Всъщност, на въпроса защо оризищата не ги правят равни, на една плоскост, отговора се оказа съвсем елементарен: защото оризът има нужда от вода, а терасовидното изграждане на оризището значително спестява и труд, и вода. Нищо че тя идва от върха и я има в изобилие. Оказват се доста населени и малките места, интересни със специализирането си в различни дейности и занаяти, като например дърворезбата на Батуан и Мас, с прекрасните фигури и мебели от тик и махагон, каменните статуи и предмети на Батубалан или всеизвестният батик, който местните жени изработват с монашеско търпение, нанасяйки точка след точка, цвят след цвят, докато завършат определения мотив. Това са селища, които откриваме на път към северната част на острова, докато стигнем до планинското Пенелокан, което на балинезийски език буквално означава "място за гледане". Главната улица на града, разположен в подножието на широкия вулканичен кратер Батур, открива смайващи гледки към едно езеро и към вулкан. Едноименният връх Батур, представлява именно вулкана. Гледката е уникална, но успяваме да й се насладим само десетина минути. Батерията на апарата ми свършва и се спуска гъста мъгла, която едва позволява да видим стъпалата на ресторанта.
Температурата тук е 12 градуса. Не мога да не опиша и впечатлението си от ботаническата градина в Бали, открита през 2006 година. Там намираме най-различни тропически растения, от орхидеи и хибискуси, до кокос, ананс, какао, бугенвилии, но и стотици други представители на флората, които трудно се помнят. Вътре продават и някои продукти, като тютюн, чай, сладко. Сядаме на чаша чай и решавам, въпреки че никога не съм пушил, да си свия една цигара с тютюна, който продават. Не успявам, разбира се.
Идва ми на помощ една девойка, която го прави умело само с две движения. Докато си пием чая решавам да питам нашия гид Агуш няма ли, все пак, някакви животни в тая ботаническа градина, защото тя всъщност от едната страна е разположена на пътя, който слиза от планината, но от другата е...джунглата. Той съвсем спокойно ми отвръща, че има, разбира се, доста, като кобри, мамби и куп други страшилища. Отговор, който, разбираемо, ме кара да побързам с изпиването на чая. Тук е редно да се спомене, че това е част от тяхната култура. Агуш ми обяснява, че те почитат всички живи твари, дори ме съветва ако видя някоя змия единственото, което не е хубаво да правя, е да не ѝ препречвам пътя. Да я оставя да си мине и после да продължа: в този случай гаранцията, че нищо няма да ми се случи била почти стопроцентова. Дано да е прав.
Обичам да разговарям с хората на техния си език. В случая с балинезийския, това се оказва по-сложно. Освен „суксамаа" - благодаря, придружено с техния типичен жест с прибраните към гърдите ръце, аз обаче ползвам и наложителното „тидак педас" - без люто, абсолютно задължително в типичните им ресторанти. Някои се опитаха да ми отговорят нещо на езика си, след което произведох „ти янг тан биза бали" - аз не говоря балинезийски, за да няма повече настояване в този смисъл. И хората много се радват, носи им радост, че някой си е направил труда да научи 3 думи на езика им. Но и без тях, балинезийците са прекрасни, ведри хора, уравновесени и спокойни.
Предразполагат те и искат да се чувстваш добре, отворени са и те приемат без предразсъдъци, приятелски. Посещаваме и една типична тяхна селска къща, състояща се от няколко постройки. Едната е открита, в нея спят, отделени с перде, бабата и дядото, а по-долу малките деца. Има една отделна сграда за младоженци, тя е без прозорци с два отделни нара вътре, единият от които по-широк. В нея младоженците влизат след сватбата и в продължение на седем дни не излизат, (освен ако не трябва да ходят до тоалетната) храната им се носи вътре.
Така започват работа, концентрирани и без разсейване, по създаване на бъдещото поколение. Само когато някой иска да си почине се прехвърля на по-тесния нар. Поне такова е обяснението на Агуш. В имота има и островърха конструкция от дърво, на четири високи дървени колони, в която държат ориза. Така го пазят от гризачите. За отбелязване е, че пред всяка постройка долу на земята стои по една хартийка, с размерите на нашите лепящи се листчета, върху която има по лъжичка сварен ориз. Естествено и нишка от мравки. Всичко това потвърждение на идеята, че трябва да почитаме всяка жива твар и да се грижим за нея...
Познаването на другите и приемането на различията ни давава възможност да опознаем по-добре себе си.
