САВА СЛАВЧЕВ
Току що свърших „Мистър Гуин“ на Алесандро Барико. Шантава, поетична, умна, деликатна и красива книга. Роман с мистерия без следа от клишета. Книга на равновесието, на крехкия баланс, който само Барико успява да внася в романите си. Семпла атмосфера, тънки нюанси, неизказани слова, тишина.
Сюжетът е много прост. Успешен писател решава да приключи с писането. През последните 12 години е познал слава, пари, интервюта, разпознаваемост и всичко произтичащо от това. Внася в „Гардиcн“, в неделната рубрика, своите 52 неща, които повече не желаe да прави. Сред тях е и писането на книги.
Не знае какво ще прави по-нататък и неговият агент е силно обезпокоен. В един момент мистър Гуин решава, че ще бъде копист. Ще рисува портрети. Само че той не умее да рисува. Затова ще ги рисува с думи.
Няма да преразказвам книгата. Ще кажа само, че в нея Барико иска да стигне до същината: (какъв е, кой е) човекът, смисълът. Желание за деконструкция и реконструкция, опит чрез деперсонализиране да се разкрие идентичността и истинската същност на субекта. И мистър Гуин пише портрети. Барико е лукав, той знае, че искаме да ги прочетем и затова не го предлага. Би било шаблон. Свикнали сме да се запознаваме с героите, които в романа да се разкриват и изграждат допълнително с развитието на действието. Барико прави точно обратното с героя си: в началото ни го представя, описва някои негови черти, а после тотално го скрива от погледа ни, мистър Гуин потъва в неизвестност.
Както винаги Барико е необичаен, за него може да се каже всичко освен това, че е предвидим. И в този роман има някои красиви фрази, които звучат като сентенции.
Книга, която трябва да бъде вкусена.
