ТАНЯ ТОДОРОВА, "Литературен вестник"

Пол Остър е емблематична фигура за американската литература – не само един от най-забележителните и всепризнати романисти, но освен това поет, преводач и режисьор със значително наследство. На български са преведени редица негови произведения, сред които „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, „Музика на случайността“, „Левиатан“, „4321“ и др. През февруари на български излезе и романът му „Сънсет Парк“, публикуван през 2010 г.

Далечната дата на издаване на оригинала неизбежно говори за вече съществуваща и утвърдена рецепция. Макар и не сред най-възторжено приетите произведения на Остър, към настоящия исторически момент на криза от световен мащаб „Сънсет Парк“ се оказва особено актуален роман. Повествованието не е многопластово и в него липсват характерните за Остър игри, но за сметка на това се проявяват способностите на умелия разказвач, който изгражда убедителни герои, за да пресъздаде неподправеното човешко изживяване на действителността. От тази перспектива романът може да се чете и като подготовка за монументалното му произведение „4321“.

„Сънсет Парк“ е организиран в четири части – „Майлс Хелър“, „Бинг Нейтан и компания“, „Морис Хелър“ и „Всички“, разкриващи взаимообвързаността на съдбите, невидимите нишки, заплитащи героите в едно споделено съществуване. Чрез социалните профили на персонажите Пол Остър пресътворява реалността непосредствено след световната финансова криза. Сред проблемите на тази реалност през погледа на американския жител са бедността, засягаща най-уязвимите групи като студенти и имигранти, недоверието към политически движения, разединяването на обществото, породено от липсата на идеал и обща кауза, усещането за изчерпаност на Америка, комерсиализацията на изкуството. На този фон се разиграват романовите събития, които пък дълбаят из недрата на (не)случайните неизбежности на екзистенцията – търсене на паралели и противоположности, оголващи човешкостта, характерно за произведенията на автора.

Първата част въвежда централната фигура на Майлс Хелър. Той е изгнаник от собствения си живот (разпознаваем за творчеството на Остър мотив). Докато разчиства станали непотребни вещи от жилища с вече непосилни разходи в качеството си на работник, нает от корпорация за недвижими имоти във Флорида, Майлс се оказва жертва на желанието да улови миналото във фотографии. Героят не знае защо изоставените предмети го зоват, но читателят скоро научава – преследван е от собственото си изоставено минало. Макар и дете на разведени родители, той расте щастлив и обгрижван в семейството на книгоиздателя Морис Хелър и втората му съпруга Уила, университетски преподавател по английска литература. Трагедията, която изтръгва Майлс от безгрижното юношество, е смъртта на доведения му брат. По-големият Боби е блъснат от автомобил, пред който е неволно бутнат именно от Майлс в разгара на дребнаво спречкване. Вината, била тя и трагическа, подтиква оцелелия брат към самоизолация. Той става неразпознаваем в очите на родителите си и когато няколко години по-късно ги чува да обсъждат ексцентричното му поведение и отчуждеността му, решава да изчезне от живота им в търсене на отговори, които ще му помогнат да се поправи и да се превърне отново в достоен за обич син. По време на отшелничеството Майлс конвулсивно превърта лентата на събитията, но така и не може да отсъди докъде се простира вината му и какво е съотношението ѝ с невинността му. А времето тече, месеците преминават в години и третокурсникът навършва 28 години в кръстосване на САЩ, преди да се завърне в Ню Йорк поради неочакван развой на обстоятелствата.

„Бинг Нейтан и компания“ представя бъдещите съквартиранти на Майлс Хелър – музикант, художничка и научна изследователка: „всичките наближаващи трийсетте, всичките бедни, всичките едва свързват двата края, всичките талантливи и интелигентни“ (с. 39). Членовете на новосформираната група са обединени не от артистичните и интелектуалните си занимания, а от внезапната нужда от подслон, пораждаща налудничавата идея да се нанесат в изоставена стара къща срещу гробище в квартала на Ню Йорк „Сънсет Парк“. Решението е предизвикано обаче само частично от недоимъка им. За тях е по-важен резултатът от социалния експеримент. Героите са водени от неизказаната презумпция, че след като обществото им е отредило ролята на маргинали, значи би трябвало да са невидими и за органите на реда.

Планът за незаконното нанасяне в старата сграда принадлежи на Бинг Нейтан, който докрай остава непоколебим в решението си. Сантименталният и шумен Бинг, склонен към високопарни словоизлияния, е воден от идеализма си. Той иска да съхрани къщата, като същевременно охранява тази западнала част на квартала. Джаз музикант в свободното си време, Бинг се прехранва най-вече чрез работата в своята болница за счупени неща, където поправя всевъзможни механизми от миналото, днес вече превърнали се в непотребни. Именно музикантът-реставратор е години наред свързващото звено между Майлс и семейството му. Екстравертният Бинг, винаги готов да се притече на помощ, когото другите считат за отворена книга, всъщност обаче е разяждан от вътрешни противоречия, срам, неизречени признания.

Алис Бергстром и Елън Брайс са приятелки от колежа, които, макар и твърде различни една от друга, успяват да съхранят топлите си чувства в последвалите трудни години. Алис е ведра, пряма, надеждна и трудолюбива млада жена от Средния запад, посветена на дисертацията си и на работата си в ПЕН центъра. Елън, от друга страна, е меланхолична и затворена в себе си начинаеща художничка с пристъпи на натрапчиви мисли и страх от появата на спонтанни неконтролируеми изблици, наследство от преживяна травма. Двете приятелки, подобно на Бинг, са измъчвани от самотата си, от неясното бъдеще и липсата на перспективи. Именно безизходицата прави идеята да заживеят в къщата от „Сънсет Парк“ привлекателна.

Третата част въвежда перспективата на Морис Хелър – мъжа, претърпял развод, смъртта на доведения си син и изчезването на родния си син. Този отрязък от живота на небезизвестния, но скромен, сдържан и отзивчив книгоиздател го разкрива и като изправен пред раздяла с втората му съпруга. В навечерието на Нова година той е смазан от мисли за смъртта и тленността, преходността на човешкото тяло, която взема и личността със себе си. Майка му и баща му, принадлежащи към поколението, родено преди Втората световна война, са били силни, горди, целеустремени, живеят достойно и дори умират достойно. Морис Хелър стига до заключението, че предишното поколение е това, което устоява, а сегашното – което грохва под ударите на живота в атмосферата на постоянен „неспокоен покой“ (с. 141). Със загиването на предвоенното поколение умира и митът за велика Америка, вдъхвал виталност на предците му. Подобно на сина си, и той е тормозен от фантазии за безбройните паралелни светове на какво, ако – какво, ако майка му се е била омъжила за друг, какво, ако се е бил оженил за втората си съпруга, преди да се роди Майлс. Един от какво, ако сценариите ражда алтер егото му Кен-Мен с намигане към „Нюйоркска трилогия“. Във въображението на Морис Хелър Кен-Мен е чудатият бездомен старец, с когото Майлс се сприятелява, без да подозира, че пред него стои баща му.

Последната част, озаглавена „Всички“, утвърждава ролята на Майлс като обединяваща фигура. Преместването му в „Сънсет Парк“ има ефект не само върху родителите му, но и върху временните му съквартиранти, всички от които посвоему се влюбват в него, оглеждат се у него и достигат до реализации за собствената си идентичност. В тази част е предложен и поглед към вътрешния свят на биологичната майка на Майлс, Мери-Лий Суон, актрисата, която губи себе си, превъплътявайки се от образ в образ, и се проваля единствено в ролята на майка. Проблемите и делниците на биологичните, доведените родители и приятелите на Майлс Хелър увеличават напрежението около дългоочакваното му прибиране у дома. Когато обаче най-после се помирява с близките си, полицаи нахлуват в незаконно обитаваната къща и той атакува един от тях в опит да защити съквартирантите си. С този акт той сам разрушава плановете си за щастливо бъдеще и се обрича на самоизгнание, в което отново ще се учи да живее „тук и сега“, както в началото на романа.

Финалът затваря кръговата композиция, но много въпроси остават без отговори, а някои сюжетни линии остават неразгърнати. Сякаш щастливият край е отказан на Майлс, защото би бил твърде предсказуем, но и развръзката, която е отредена на персонажа му, също е неубедителна, тъй като подрива многократно акцентираното внушение за развитието му от наивност към зрялост.

Усещането за незавършеност на романа обаче своеобразно кореспондира със света на творбата – в него липсва сигурност, била тя екзистенциална, морална или финансова. Цялата книга е подправена с безпокойство, с абсурдисткото очакване на нещо, което няма да се случи. В „Сънсет Парк“ никой от героите не предприема действие, докато не бъде пришпорен от обстоятелствата. Майлс така и не се прибира, докато не се оказва принуден. Дори когато получават призовки да напуснат сградата, сазмозваните собственици не подемат нищо. Родителите на Майлс знаят къде е той през цялото време, но не се решават да се свържат с него.

Посредством вътрешните монолози на героите в романа са втъкани препратки (преобладаващи над останалите) към две произведения – пиесата „О, щастливи дни“ на Бекет, която въздейства именно с угнетяващото неслучване, и филма „Най-хубавите години от нашия живот“, който е създаден с пропагандната цел да убеди американците, че оцелелите след Втората световна война ще се приспособят към цивилния живот. По отношение на него Морис Хелър констатира „толкоз за най-хубавите години от нашия живот“ (с. 144).

 

Пол Остър, „Сънсет Парк“, прев. Иглика Василева, изд. „Колибри“, София, 2024

 

„Не всичко е перфектно в този несъвършен свят, само любовта е съвършена в своето съвършено несъвършенство.”

Ингмар Бергман, шведски режисьор и сценарист, роден на  14 юли преди 106 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...