Добре живяхме, конче мое, но живота

за малко ни е даден - само да извикаш.

И днес ще трябва да се разделим, защото

очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал - препускаше душата

и подир тебе аз - едно сърце двуного...

А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,

избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува -

не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.

Целувам черния ти белег... и белия целувам -

нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.

Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.

Вземи балончето - сърцето му е синьо.

Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.

Прости ми, конче ненадминато!

Как страшно ще се вее твоят алаброс и

ще свети като слънце в гилотината.