АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,

с непоносимото слънце на рамото

аз съм тръгнал да стигна морето,

но от години седя върху камъка.

 

И в тръбата на зноя заслушан,

за бездомната моя покъщнина

дом строя върху старата суша -

няма отиване, няма завръщане.

 

С есента ще угаснат тревите,

ще протегне свойто мълчание пътя -

пак ли в мен като зебри ще скитат

огнищата чужди, прозорците жълти.

 

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам

и плодове ще посаждам над бурена.

Нека друг вместо мене да лъска

тезгяха на младостта ми изгубена.

 

Трябва най-сетне аз да узная

как ще живея с тоя скитник - сърцето.

Всичко друго е пясък и пяна,

и сол, с която ни залъгва морето.

 

САМОЛЕТЪТ ЗАКЪСНЯВА

Събрани на летището, върху което сипе пламък

и ни събаря слънцето и в пот ни дави –

отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем…

Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

 

Да бяха се показали поне в запаления въздух

излъсканите му крила – да знаем, че го има.

Разгърдил черния си фрак, напразно гарванът се бъхти

да изкопае дупка, през която той да мине.

 

Промиваме червата си с кафе и чоплим новините.

И шоколада се топи – децата плачат със сълзи кафяви.

Изпратихме Дедал и неговия син Икар, но никой

не се е върнал да ни каже за какво се бави.

 

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот – и повече не чухме.

И си представяме сега, политнали към рая,

как нашите души се спускат с бели парашути.

 

В съседните летища, от които ни разделят мрежи,

излитат всеки миг – небето ще съборят…

А ние късаме билетите, докрай изгубили надежда,

и чакаме нощта – като добичета покорни.

 

Навярно ще пристигне той и както ангел се вестява,

ще тичат старците подир крилата му приведени…

Но мене няма да ме има – моята глава тогава

ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

 

1979

 

 СТЕНАТА

 Пак ще живея – една ръка ако имам,

и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.

Пак ще се топля с листото през зимата

и от листа ще си правя сандалите…

 

Бяхме тръгнали да разбием стената

и на площада да изгорим като слама,

но в една дупка изгубих моя приятел,

а след него и другите – двама по двама.

 

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,

аз затворих очи, за да нямам свидетели –

и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,

докато не покапа кръв от ръцете ми.

 

И припаднал накрая в дивия бурен,

плаках тайно от гняв и обида –

извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,

каквото напишеш – няма кой да го види.

 

Последната моя надежда тогава издишах

и сам си отрязах крилата наболи –

какво е човекът, щом малката мишка

може спокойно да мине отдолу!..

 

Но свършва живота, ще прекипи като сода –

всичко друго е вятър и стихове.

И ако трябва сега да извикам свободно,

извикал бих само: „Аз викам.”

 

Ако имах и малко сили в ръката

и трябваше да напиша някоя дума,

написал бих смело върху стената:

„Това е стена!” И нищо друго.

 

1979

СТРАХ

 Издъхва земята – остава без сили.

Като бик повален сред вселената.

Колач е човека – с брадва и шило,

дошъл на последното земно веселие.

 

Мирис на гнили треви и умряло

стига до тъмните ноздри на бога.

Слънцето ближе димящото тяло,

но един е езика, а раните много.

 

Да не бяха пастирите някакви луди,

а поети да водят човешкото паство,

нямаше да вали от небето барут и

да съска фитила към земното царство.

 

А каква е съдбата днес на словесния

мъченик и родител на стихове –

да се кланя на хора по-малки от лешника

и да трепери от тяхното кихане.

 

Да живее раздиран от хиляди думи,

но да мълчи в тишината съсирена,

като свирка в ръката на лудия

и като Йона в корема на рибата.

 

Да седи в полумрака на своята стая

и да разплита небесната кошница,

или пък умрял – да отива към рая,

следван от дивото стадо доносници…

 

А когато затвори след него капака

тълпата свирепа, ноздри надула –

да гърмят небесата над гроба му, сякаш

боговете събарят вавилонската кула.

 

1980

 

 

БОРИС ХРИСТОВ - български поет, белетрист и сценарист, роден на 14 август 1945 г. Поезията му е сред най-ярките постижения в българската литература през 70-те и 80-те години на ХХ в. Автор е на книгите със стихове „Вечерен тромпет“ (1977, 79) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ (1987) и на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990); на книгите с тристишия „Думи и графити“, художник Яна Левиева (1987), „Думи върху други думи“, художник Анри Кулев (1994), „Черни букви върху черен лист“ (1997); на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), „Камък и слово“ (2015), на „Спомени за хора, Камъни и риби“ „Стълб от прах. Избрано“ (2015), „Салонът на природата“, художник Милко Божков (2020).

"Първата му стихосбирка „Вечерен тромпет“ се възприема като изключително явление, но и като опасно изключение на фона на тогавашната идеологизация и нормативен диктат в литературата. Създавайки собствен свят, метафорично наситен и несводим към каквито и да било клиширани образци, стиховете на Христов възвръщат критерия за нравствен максимализъм и стойността на индивидуалното присъствие в цялостния поетичен контекст", се казва в Речника на българската литература.

 Борис Христов от десетилетия живее в изолация - не дава интервюта, избягва да коментира злободневните проблеми. Приемал е награди, но и е отказвал.