„Храбрият млад мъж на летящия трапец“ и други разкази“ - дебютният сборник с кратка проза на Уилям Сароян, е публикеван за първи път на български, съобщи издателство "Колибри". Когато излиза през 1934-а книгата е обявена за „най-обсъжданото литературно откритие на годината“ и веднага става бестселър.

Двама от най-изявените български преводачи - Надежда Розова и Владимир Молев, са в основата на изданието, обясняват от "Колибри". Художник на корицата е Стефан Касъров. Книгата е част от поредицата на издателството "Модерна класика".

Американското издание съдържа 26 разказа. Героите в тях желаят да станат писатели, работят като телеграфисти или търговски пътници, живеят чрез музиката, колекционират странни неща, срещат се във вечерни училища, пунктове за залози, кина и бръснарници, мечтаят, обичат и страдат, ала неизменно с човечност, състрадание и щедрост, защото според авторовото признание: „Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората“. 

"Сароян често пише в първо лице, използва пунктуацията нестандартно, стилът му е модерен, открит, задъхан и гостоприемен, а амалгамата от трансцендентна поетичност, напомняща Уитман, и ексцентрични персонажи в духа на Стайнбек и Селинджър създава неповторима проза, която и до днес докосва душата и увлича", се казва в прессъобщението на издателството.

УИЛЯМ САРОЯН (1908-1981) е един от най-четените и превеждани световни писатели. Автор е на романи, разкази, пиеси, есета, мемоари, текстове за песни. Кърт Вонегът го нарича „първият и все още най-велик американски минималист“. През 1939 г. е удостоен с „Пулицър“ за драматургия, отличие, което отхвърля с мотива, че „бизнесът не бива да бъде съдник на изкуството“. През 1943-та получава „Оскар“ за сценария, който след това преработва в роман – „Човешка комедия“.

ОТКЪС

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Пиша предговор към първото издание, та ако книгата има и второ издание, да мога да напиша предговор и към него, в който да обясня какво съм казал в предговора към първото издание, да добавя няколко обяснения какво съм правил междувременно и тъй нататък.

В случай че се стигне и до трето издание на книгата, възнамерявам да напиша предговор и към третото издание, в който да засегна всичко казано в предговорите към първото и второто издание, и се каня да продължавам да пиша предговор за всяко следващо издание чак до сетния си час. Надявам се след това децата и внуците ми да продължат доброто дело.

В този първи предговор, когато нямам представа колко книги ще се продадат, мога само да разкажа как се стигна до написването на разказите.

Преди години в началното училище на родния ми град научих, че разказите са много странно нещо, което от стотици години някакви хора създават (по някакви странни причини), и че писането на разкази се подчинява на определени правила.

Веднага се заех да изучавам всички класически правила, включително тези на Ринг Ларднър, и накрая установих, че правилата са погрешни.

Проблемът беше, че те ме изключваха, а доколкото виждах, аз бях най-важният елемент, затова създадох нови правила.

Написах Първото правило, когато бях на единайсет и тъкмо ме бяха изпратили от училище вкъщи, защото се бях изказал неуместно, но напълно искрено.

Написах: не се съобразявай с правилата, създадени от други хора. Те ги измислят, за да предпазват себе си, така че – да вървят по дяволите. (В онзи ден бях много засегнат.)

Няколко месеца по-късно открих Второто правило и то предизвиква сензация. Поне за мен беше сензация. Правилото гласеше: забрави за Едгар Алан По и за О. Хенри и пиши разкази, каквито ти се иска да пишеш. Забрави всички, писали някога.

Впоследствие съм добавил още четири правила и съм установил, че този брой е достатъчен. Понякога изобщо не се съобразявам с никакви правила, просто сядам и пиша. Случва се да пиша и прав.

Третото ми правило беше: научи се да печаташ на пишеща машина, за да бълваш разкази с бързината на Зейн Грей.

Това е едно от най-хубавите ми правила.

Както ще ви каже всеки добър писател обаче, правилата без система са абсолютно безполезни. Може да пропуснете „абсолютно“ и изречението ще има същия смисъл, но винаги е хубаво да подхвърляте по едно „абсолютно“ при възможност. Всички успели писатели са на мнение, че думата сама няма достатъчно смисъл и е по-добре значението ѝ да бъде подсилено с още една дума. Някои писатели стигат дотам, че подпомагат една невинна дума с четири-пет други думи и понякога убиват невинната

дума със своята щедрост, а после минават много години, преди някой невеж писател, който не знае никакви прилагателни, да възкреси думата, убита поради щедрост.

Както и да е, разказите в тази книга са резултат от един композиционен похват.

Наричам го „фестивален“ или „фашистки“ композиционен похват и действа по следния начин:

На някого, който не е писател, му се приисква да стане писател и продължава да го иска десет години, когато вече е убеден от своите близки и приятели, и сам себе си е убедил, че е станал писател, само дето не е написал нищичко, а вече не е млад, поради което започва да се тревожи. Единственото, което му трябва сега, е система. Според някои авторитети има цели петнайсет системи, но всъщност са само две: (1) може да решиш да пишеш като Анатол Франс, Александър Дюма или някой друг; (2) може да решиш напълно да забравиш, че си писател, да седнеш пред пишещата си машина и да печаташ върху листа думи една след друга, по най-добрия възможен за теб начин. Така стигаме до въпроса за стила.

Въпросът за стила открай време поражда противоречия, но според мен е азбучна истина, че даже и нещо още по-просто.

В крайна сметка писателят може да има един от следните два стила: той може да пише по начин, който внушава, че смъртта е неизбежна, или може да пише по начин, който внушава, че смъртта не е неизбежна. Всеки стил, използван някога от който и да е писател, е повлиян от някое от тези две отношения към смъртта.

Ако пишеш така, сякаш вярваш, че ти и всички останали в крайна сметка ще умрете, има вероятност стилът ти да е много сериозен. Иначе си склонен да звучиш или надуто, или мекушаво. От друга страна, за да не излезеш глупак, трябва да вярваш, че смъртта е толкова неизбежна, колкото е неизбежен и животът. Тоест че е неизбежна Земята, че са неизбежни и хората, и другите живи същества, но никой човек не може да остане на Земята много дълго. Не е нужно да си настроен по този въпрос с мелодраматичен трагизъм. Всъщност може да си колкото си искаш забавен. Това наистина е едно от същностно хумористичните неща и предлага всякакви възможности за смях. Ако не забравяш, че живите хора рано или късно ще са мъртви, ще забележиш много смешни неща в тяхното поведение, които може и да не ти хрумне да забележиш, ако не вярваш, че те рано или късно ще бъдат мъртви.

Най-стабилният съвет към един писател обаче е следният, според мен: постарай се да дишаш дълбоко, истински да се наслаждаваш на вкуса на храната, която поглъщаш, а когато спиш, да спиш истински. Постарай се да живееш пълноценно, с всички сили; когато се смееш, смей се до забрава, а когато се ядосваш, ядосвай се здравата. Постарай се да живееш. И бездруго скоро ще умреш.