Учителят по литература на Йордан Йовков в Първа мъжка гимназия в София предрича бляскавата му писателска кариера по Коледа през 1897 г. Любопитната случка е разказана от най-задълбочения изследовател на писателя – Иван Сарандев, в книгата му „Йордан Йовков – жизнен и творчески път”, издадена от академично издателство „Марин Дринов”.
Точно преди коледната ваканция учителят по литература Иван Грозев дава за домашно съчинение на тема „Обичаи при Бъдни вечер”. Всеки ученик от пети клас (днешен девети) е длъжен да разкаже за обичаите в родния си край и дом. По това време повечето възпитаници на гимназията са от провинцията.
В първия час след ваканцията Андрей Сарафов, моли учителя да накара Йовков да си прочете домашното. Стеснителният Йордан чете „Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”. Известно е, че той е роден в Жеравна, но баща му купува чифлик в Добруджа, където семейството по-късно се премества. Така че Йовков познава обичаите и в двата края. Ето какво разказва Сарафов:
„Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина; с традиционния ошав, колака, върху който гори свещ, кадилница с благоуханния тамян и прочие. После започна описанието за огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица… Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и точни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.
Представи ни Йордан цялата трапеза, заобиколена от цялото домочадие, начело с най-стария от тях, държащ кадилницата в ръка и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, да започне благословиите и благопожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетьове, между внуци и роднини…Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите… Благословии за берекет в нивите, в градините, в лозята и бостаните; благословиите за милите пролетни гости – пойните птички, за щърка и лястовиците, за всичко, що е във връзка с бита на българина. Той – Йовков – не забрави да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори тилилейски! Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йордан четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас в смях.
А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти на нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слуша разказа на Йордан Йовков.”
Когато четенето на домашното приключва, учителят Иван Грозев казва: „Я дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове. Драги ученици, вие имате в класа си бъдещия писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност.”
„От този момент Йовков сякаш порасна в очите на класа” – завършва разказа си Сарафов.
