„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто.”
„Думата е страшно нещо, в нея са затворени Изразните средства на всички Изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения - всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.
---
„- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
И пак се загледа подир каруцата.”
---
„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!"
---
„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” –
---
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна."
---
„Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!"
---
„… с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората."
---
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?"
---
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.”
„От ножа се отърва, а от орела не можа. Ех, кога има да се мре…“
---
„Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове.“
„Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.“
ЙОРДАН ЙОВКОВ - български писател, роден на 9 ноември 1880 г. Класик на българската литература. Творческият му път започва със стихове, но по време на войните, в които участва, пише военни очерци и разкази (Разкази. Т. 1-2. 1917-1918), с които се налага като талантлив разказвач. Следващите му книги са посветени на живота в Добруджа (повестта "Жетварят", сборниците "Последна радост", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце", романът "Чифликът край границата") и в родното му село Жеравна ("Старопланински легенди"). Пише комедии ("Милионерът") и драми ("Албена", "Боряна", "Обикновен човек"). Автор е на анималистична проза ("Ако можеха да говорят"). Сътвореното от него се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към творчеството му в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици. Умира на 15 октомври 1937 г.
