ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
За романа на Йон Байешу „Равновесие“, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и представен с успех на фестивала в Кан. С двама блестящи актьори, известната Мая Моргенщерн и много оригиналния Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С участието и на познатия и от българското кино голям румънски артист Виктор Ребенчук.
Може определено да се каже, че Йон Байешу (1933-1992) принадлежи към прочутото „Поколение - 60”, познато повече у нас с големите си, световно признати поети (Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана). Но към тази генерация, без съмнение, се числят и талантливите и оригинални белетристи и драматурзи, дебютирали през годините на румънското „размразяване” (Марин Преда, Думитру Раду Попеску, Константин Цою, Аугустин Бузура, Александру Ивасюк, Фануш Нягу, Тудор Попеску, Октавиан Палер, Николае Бребан, Йон Ланкранжан).
Те постигнаха забележителни успех в т.н. „социален роман” и въпреки цензурата успяха да пресъздадат с перото си духа на времето.
Йон Байешу е роден през 1933 в неголемия областен град Бузъу, Румънска Молдова. След като завършва литература в Букурещкия университет, се отдава изцяло на журналистиката. Работи в различни издания. Литературната му съдба напомня в някои моменти на тези на великия му сънародник Йон Лука Караджале, който се е занимавал активно с журналистика и е писал кратка проза (неговите фейлетони, „моменти” и „скици”), след което се е посветил на театъра. През 1962 е дебютът на Йон Байешу със сборника „Нощ и любов”, следван от „Хора с чувство за хумор” (1964) и „Те страдаха заедно” (1965). Същата 1965 година се оказва преломна за него – публикува и подборката пиеси „Не спасител, а палач”, веднага отличена с голямата академична награда „Караджале”, а след това излизат – с още по-голям успех: „Театър” (1970), „В търсене на изгубения смисъл” (1979), също отличени от критиката.
През 70-те и началото на 80-те години е възходът му като драматург. Написва няколко десетки пиеси, сред които на особено голям интерес от страната на театрите се радват: „ Укротителката на призраци”, „Кицимия или Измамникът”, „Прошката”, „”Фантомиада”, „Виновният”, „Алиби”, „Ловците”, „Килимчето”. Театрите в северната ни съседка се състезават кой първи да постави новата му пиеса – Байешу се изграе навсякъде. Текстовете му се поставят и на редица чужди сцени: Унгария, Германия, Чехия, Англия, Холандия, Русия, Сърбия. Пишещият тези редове също преведе четири от тях за някои наши театри и Радиото.
Драматургът Йон Байешу е без съмнение твърде самобитен, особен автор. Като основа на своите сюжети той нерядко използва притчата с нейната символика, за да постави вълнуващите го морални и етически проблеми. Многозначността на образите и символите, метафоричното богатство на тези текстове не позволява праволинейното им тълкуване и затова те често предизвикват спорове. Авторът се интересува преди всичко от проблема „личност- общество”, но се пази от дидактиката и морализаторския тон. Предпочита хумора и сатирата в целия им спектър, обожава пародията, гротеската, стига нерядко и до абсурда. И всичко това е в една сложна и майсторски замесена амалгама, която неизменно осигурява успеха на драматургичните му текстове пред публиката, независимо от нивото й.
Наистина, забележителни са уменията му като театрален автор. Освен виртуозно изградените му сюжети и ярки характери- типове, той е и несравним майстор на диалога. Точни и пределно типизирани са речевите характеристики на неговите герои. В този смисъл може да се каже, че Йон Байешу е сред най-талантливите ученици на Йон Лука Караджале (1862 – 1912). Подобно на своя велик предшественик, Байешу е определено комедиен автор, който схваща смеха не като обикновена забавна интермедия, а като универсално състояние – като разминаване между предмета на разговора, същността на героя и реалната ситуация. Той твърде умело използва всички изразни средства на смеха – от иронията и сарказма, до фарса и гротеската. Това са и уроците на другия му велик сънародник, Йожен Йонеско.
Двайсет години след дебюта си като драматург и автор на кратка проза (такава през целия си живот пише и великият Караджале), Йон Байешу неочаквано се обръща към голямата белетристична форма. През 1984 написва „Равновесие”, книга която се приема като истинска сензация през 1985 година. Излиза с известни съкращения, заради цензурата, но може да се каже, че е едно чудо, че все пак бива отпечатан в онези мрачни за Румъния времена, когато диктаторът е все още на власт, а Перестройката там така и не започва...
"Равновесие" е неголям роман, който се чете на един дъх. Грабва те още от първите редове и не те оставя до края. Книга, която не може да се разкаже, а трябва непременно да се прочете. Този първи голям (и за жалост, последен!) белетристичен опус на рано отишлия си от този свят талантлив автор е широка панорама на този недалечен период от миналото ни. Картина на румънския (но и на българския!) живот от „началото на края”, на разпада на несъстоялия се комунизъм, от „светлото минало”, от Златната епоха Чаушеску. (Нашата беше по-скромно назована: „Априлска”) И всичко е тъй познато и близко. Като днес. Социално неравенство, бюрокрация, злоупотреби, безправие, борби за власт и пари, корупция, повсеместна бедност – материална и духовна. С една дума - разруха. Да, всъщност, почти нищо не се е променило. Само дето няма такава цензура, както преди и книги като „Равновесие” вече могат да излизат свободно. И дори да се екранизират, както се случи с този роман, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и представен с успех на фестивала в Кан. С двама блестящи актьори, световноизвестната Мая Моргенщерн и много оригиналния Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С участието и на познатия и от българското кино голям румънски артист Виктор Ребенчук.
Книга, която непременно ще ни накара да се замислим. Къде е вината? Само в системата и кризата ли? Или е и във всеки от нас? Защото авторът вярва, че във всеки от нас има и достатъчно сила и светлина, за да се опитаме да променим по някакъв начин нещата. Това се опитват да направят и двамата главни герои – учителката по психология Нела и хирургът- уролог Думитру. Две силни, ярки, неординерни, високоморални, непримирими личности, готови във всеки миг от живота си да отстояват своята позиция. Да, може би днес това е по-възможно, отколкото вчера. Животът непрекъснато ни изненадва. За добро или за зло. „И не смъртта трябва да ни занимава, а животът във всички негови форми, подробности и прояви, както, разбира се, и любовта”, твърди авторът. Всъщност, „Равновесие” е преди всичко вълнуващ роман за любовта, написан майсторски, концентрирано, кинематографично, при това и определено социален и критичен, богат откъм събития и герои. И въпреки проблемите, това четиво няма да остави неприятно чувство у нас. Написано е с много хумор и лирика. Чете се бързо и леко. Разказът е линеарен, изпъстрен със случки забавни и тъжни, които звучат като анекдоти. Разбира се в първия си план. Вторият е картината на нашата действителност – доскорошна, но и сегашна! Диалозите са драматургични, действени, пределно точни, а присъствието на автор е дискретно, макар и осезаемо. Актуалният, динамично разгърнат сюжет, с твърде много неочаквани обрати (Йон Байешу притежава завидна фантазия!, не само наблюдателност), занимателната фабула, множеството и различни герои – социални типове, както и живия достъпен език, на който е написан, напомнят за традицията на авантюрнияпикаресков роман, чиито корени можем да открием още преди Серватес или Дефо. А хуморът му е, без съмнение, достоен на перото на Караджале.
