Още преди две десетилетия –в апогея на “Златната епоха Чаушеску”- АНА БЛАНДИАНА (1942) заяви, че не може повече да търпи насилието, унижението, лъжата, че “единственият и дълг – висш екзистенциален - е да говори само истината“. И остана вярна на този дълг, дори когато това бе изклюцително трудно. Престанаха да я печатат, уволниха я, беше принудена да напусне работата и дома си в Букурещ да живее в село Кумана, край Гюргево, Южна Румъния. Но заедно с поета Мирча Динеску (1950) и учителката от Клуж Дойна Корня, тя бе един от светилниците в дългата и сякаш базкрайна нощ, спуснала се над многострадалната ни северна съседка.
"Идва момент, казва Бландиана, когато или трябва да се откажеш от всичко, или трябва да станеш защитник, прокурор, съдия, да минеш през тези трудни състояния, като през празни пространства, да намериш ъгъла, своя ъгъл, откъдето Истината, която си изкрещял, получи своето най-гръмко и най-дълго ехо. И това е моментът на встъпването ти в Борбата....”
Бележка и превод: Огнян Стамболиев
АНТИДНЕВНИК
Ако под дневник разбираме записан и коментиран живот- всекидневния живот- то дневникът на поета е лишено от смисъл понятие, защото животът но поета е без значение. Поетът съществува и остава да съществува само в онова, което не е успял да преживее и поради това, не е успял да го пресътвори. Защото, както е известно, само онова, което не съществува реално в живота, може да се реализира в изкуството.
Споделената любов не ражда стихове – доказва го цялата история на поезията. Бих перефразирала старото твърдение, че дневника на поета отразява не живота, а по-скоро отсъствието на живота. Лично аз предпочитам да коментирамне това, което се е случило, а онова, което бих искала да се случи. И ако коментирам фактите от живота, те ще бъдат само повод за моите размишления.
Всичко, което казвам, може лесно да се опровергае, ако разбира се, не съществувеше илюстративната поезия, която със своите къси крачета стъпва по следите на обувките на поета. Това наистина е така, но дори и в тази поезия (лично аз съвсем не ценя), всичко става въпреки желанието й: тя е като картинка от детска книжка с леко разцапани чветове.
Казват, че Гьоте не се е самоубил, защото създал своя Вертер. За твореца изкуството има почти лечебно действие. Може би Бог е създал Сатаната, за да не стане самият Той Дявол, а може би Бог е само идеята за Доброто, родена от... Сатаната.
Няма нищо по-нелепо от опитите на литературоведите да свързват автора с неговия живот. Аз не се интересувам от това, а и кому е интересно, че Емили Дикинсън живяла почти незабелязано, че Вийон бил крадец и убиец, че Омир дори не е съществувал. Творецът започва и завършва с това, че твори. Само написаното остава – другото е без особено значение.
Далеч съм от мисълта да развивам теория за откъсването от действителността или да излизам в защита на двуличието на автора. Мисля, че има значение не това, което правя, а онова, което разбирам.
За писателя всичко е повод - за него дори животът е повод за писане.
ИЗМЕРЕНИЯ
Помня финала на един от романите на Хърбърт Уелс: след като марсианците, притежаващи непобедима техника, набързо унищожили земните жители, те, всемогъщите завоеватели, започнали да измират масово като мухи, заради най- обикновени земни микроби, и умирали, не защото незнаели как да се защитят, а защото не знаели от кого да се защитят. Смърт, поради недооценяване на ситуацията. Винаги съм приемала тази история на фантаста Уелс като притча. Постоянно се страхувам от нищожно малкото. И този страх е не само мой – той е на всички хора. Страхът пред нищожното е едно от измеренията на прогреса. Страх възникнал след подозрението, че нищожното съществува. Първобитният човек е живял в пещери, а ние уплашено дезинфекцираме бравата на вратата! Колко понятия променя прогресът. Героите от античността се бореха с лъвове, хидри, минотаври, ние не можем да се справим дори с мишките и хлебарките ....
Отдавна не живеем сред животни и растения, а сред заплешващи спокойствието ни молекули, атоми, клетки... Роберт Кох, открил един бацил, е по–важен за нас от Христофор Колумб, открил цял континент. Мисля, че с по-голямо уважение ще се отнесем към учения, описъл вируса на рака, отколкото към този, който ще направи карта на друга планета.
Впрочем антените на народната интуиция отдавна са проникнали в тези “вътрешни стени”. В една румънска балада, мухите, накацали по трупа на змей, са по-страшни от живия змей. Храбростта на Крали Марко не носи освобождение на хората. Народът се бои не толкова от Бога, колкото от светците. Ние се плашим от нищожно малкото. Съзнаваме този страх и трябва да го култивираме. Това е едно от нашете най-силни оръжия. Емблема на нашата еволюция. Умът може да бъде огромен, но глупостта винаги е дребна. ”Велика глупост”, казваме, но това е само метафора, сума от милиарди малки глупости. Не от гения на злото се боя, а от малките глупаци. Не от големия змей, а от незначителните носители на порока. И аз не се пртеснявам от този страх и не се отказвам от него. Да не забравяме, че хищните зверове са вече на изчезване, докато бацилите са неизтребими.
ЗА ПОЛЗАТА И СТРАХА ОТ САМОТАТА
Ако човек не иска да бъде сам, всичко би било съвсем просто. След толкова схватки и сражения, благодарение на своето упорство, той би излязъл победител. Би преодолял всичко. Но човешките дела не са толкова прости. Всичко е противоречиво и заплетено – плодът крие не само семена, но и червеи...
Човек винаги страда не от безсилието си, а от своята нерешителност. Божие наказание е не изгнанието от Рая, а предоставената преди това възможност за избор между толкова противоположните и ограничени възможности. По мъдрите стари фрески Адам е изобразен като нерешителен под Дървото на Доброто и Злото...
Положението на животните е по-благоприятно. Те се подчиняват на строгите биологични закони. Едни живеят в стада, а други – в уединени леговища. Вълкът не мечтае за тайна бърлога, а мечките не се събират на глутници. Всеки безропотно следва своя закон. Редом с тази уравновесена зрелост сме и ние, покорителите на природата, неуравновесените вечни отрочета, вечно нерешителните същества – жертви на страха пред самотата и потребността от нея...
В "Записки от мъртвия дом" Достоевски пише, че най-ужасната страна от живота на каторгата е, че затворникът – в течение на десет, петнадесет, двадесет години – не може да остане и за секунда сам. Светците и мъдреците се уединявали в пустинята, за да могат да общуват с Бога или със себе си. Всеки от нас се нуждае от ъгъл, където да остане сам и да не трябва да обяснява някому нещо. Където мислите не се нуждаят от звуци, а чувствата от жестове . Само в самотата човек може истински да мисли. В историята е имало толкова страхливи епохи, когато хората са били държани заедно, за да не остават сами, да не могат да мислят. Нали точно това искаха от нас през последните четири десетилетия. Да не мислим...
И все пак, въпреки всичко, ние толкова се страхуваме от самотата. Колко неща сме измислили, за да се борим с нея! Даже любовта – тази самота по двойки – не е нищо друго, освен изкусен начин за подтискането й. И желанието да имаме деца, и любовта към родителите, и приятелството – всичко това са предпазни мерки. Сватбите са "печати на любовта", макар да не сме сигурни ще се обичаме ли цял живот или ще се намразим. Но ние ги предпочитаме пред самотата. Но - ах, това вечно “но”!-самотата е непреодолима. Тя е непреодолима, защото ние никога не се борим с всички сили - у нас почти винаги остава свободна територия за самота и няма да я отстъпим никому, защото тя е част от нашата самаличност. От това лукавство – на непълното самоотдаване (в което се упрекваме и задно с това се гордеем!) - в този копнеж към самотата и страха се ражда най-човешката от всички драми. Ние я носим у себе си, нерешителни и разстроени под това, осветено от мъртви светила и летящи чинии небе.
