ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
„Златната клонка“ от Струга се счита за "Нобел"-а в поезията. През тази година престижната награда получи голямата румънска и световна поетеса Ана Бландиана (77).
Тя е третият по ред румънски носител на престижната награда след добре познатите и у нас Никита Станеску (1923- 1983) и Марин Сореску (1936- 1996). Българските й читатели ценят високо както нейната силна и оригинална поезия, интересната й проза, в която се преплитат реалното и фантастичното, смелата й публицистика.
Преди повече от 35 години – в апогея на “Златната епоха Чаушеску” в северната ни съседка, време на цензура, насилие и терор – Ана Бландиана смело и открито заяви, че не може повече да търпи насилието, унижението, лъжата, че „единственият и дълг - висш, екзистенциален - е да говори само истината“. И остана вярна на този дълг, дори когато това бе изключително трудно. Престанаха да я печатат, уволниха я, беше принудена да напусне работата и дома си в Букурещ и да живее в село Комана, край Гюргево, Южна Румъния. Но заедно с поета Мирча Динеску и учителката по френски от Клуж - Дойна Корня, тя бе един от светилниците в дългата и сякаш безкрайна нощ, спуснала се над многострадалната ни северна съседка.
„Идва момент, когато или трябва да се откажеш от всичко, или трябва да станеш защитник, прокурор, съдия, да минеш през тези трудни състояния, като през празни пространства, да намериш ъгъла, своя ъгъл, откъдето Истината, която си изкрещял, да получи своето най-гръмко и най-дълго ехо. И тогава настъпва моментът на встъпването ти в Борбата...”, казва Бландиана
АНТИДНЕВНИК
Ако под дневник разбираме записан и коментиран живот – всекидневния живот – то дневникът на поета е лишено от смисъл понятие, защото животът на поета е всъщност без значение. Поетът съществува и остава да съществува само в онова, което не е успял да преживее и поради това, не е успял да го пресътвори. Защото, както е известно само онова, което не съществува реално в живота, може да се реализира в изкуството.
Споделената любов не ражда стихове – доказва го цялата история на поезията. Бих перефразирала старото твърдение, че дневника на поета отразява не живота, а по- скоро отсъствието на живота. Лично аз предпочитам да коментираме това, което се е случило, а онова, което бих искала да се случи. И ако коментирам фактите от живота, те ще бъдат само повод за моите размишления.
Всичко, което казвам, може лесно да се опровергае, ако разбира се, не съществуваше илюстративната поезия, която със своите къси крачета стъпва по следите на обувките на поета. Това наистина е така, но дори и в тази поезия /лично аз съвсем не ценя/, всичко става въпреки желанието и :тя е като картинка от детска книжка с леко разцапани цветове.
Казват, че Гьоте не се е самоубил, защото създал своя Вертер. За твореца изкуството има почти лечебно действие. Може би Бог е създал Сатаната, за да не стане самият Той, Дявол,а може би Бог е само идеята за Доброто, родена от... Сатаната.
Няма нищо по-нелепо от опитите на литературоведите да свързват автора с неговия живот. Аз не се интересувам от това, а и кому е интересно, че Емили Дикинсън живяла почти незабелязано, че Франсоа Вийон бил крадец и убиец, че Омир дори не е съществувал. Творецът започва и завършва с това, че твори. Само написаното остава – другото е без особено значение.
Далеч съм от мисълта да развивам теория за откъсването от действителността или да излизам в защита на двуличието на автора. Мисля, че има значение не това, което правя, а онова което разбирам.
За писателя всичко е повод – за него дори животът е повод за писане.
ИЗМЕРЕНИЯ
Помня финала на един от романите на Хърбърт Уелс: след като марсианците, притежаващи непобедима техника, набързо унищожили земните жители, те, всемогъщите завоеватели започнали да измират масово, като мухи, заради най-обикновени земни микроби, и умирали, не защото не знаели как да се защитят, а защото не знаели от кого да се защитят. Смърт, поради недооценяване на ситуацията. Винаги съм приемала тази история на фантаста Уелс като притча. Постоянно се страхувам от нищожно малкото. И този страх е не само мой – той е на всички хора. Страхът пред нищожното е едно от измеренията на прогреса. Страх възникнал след подозрението, че нищожното съществува. Първобитният човек е живял в пещери, а ние уплашено дезинфекцираме бравата на вратата! Колко понятия променя прогресът. Героите от античността се бореха с лъвове, хидри, минотаври, ние не можем да се справим дори с мишките и хлебарките...
Отдавна не живеем сред животни и растения, а сред застрашаващи спокойствието ни молекули, атоми, клетки... Роберт Кох, открил един бацил е по-важен за нас от Христофор Колумб, открил цял континент. Мисля, че с по-голямо уважение ще се отнесем към учения, описал вируса на рака, отколкото към този, който ще направи карта на друга планета.
Впрочем антените на народната интуиция отдавна са проникнали в тези “вътрешни стени”. В една румънска балада мухите, накацали по трупа на змея, са по-страшни от мъртвия звяр. Храбростта на Крали Марко не носи освобождение на хората. Народът се бои не толкова от Бога, колкото от светците. Ние се плашим от нищожно малкото. Съзнаваме този страх и трябва да го култивираме. Това е едно от нашите най- силни оръжия. Емблема на нашата еволюция. Умът може да бъде огромен ,но глупостта винаги е дребна. „Велика глупост”, казваме, но това е само метафора, сума от милиарди малки глупости. Не от гения на злото се боя, а от малките глупаци. Не от големия змей, а от незначителните носители на порока. И аз не се притеснявам от този страх и не се отказвам от него. Да не забравяме, че хищните зверове са вече на изчезване, докато бацилите са не изтребими.
„Светът съществува, за да попадне някой ден в книга“, казваше Стефан Маларме и аз не можех да си представя друго, по-радикално решение на спора за първенството между словото и факта, докато не прочетох някъде, че шумерите са вярвали – с една абсолютна, вече недостъпна и непозната за нас вяра, чиято тайна са изгубили още римляните, – вярвали са, че онова, което не е записано, просто няма свое място и дори не съществува. Затова шумерите са изтривали от своите знаменити свитъци с регистрите на царете имената на злите, без да се замислят не само за бъдещето, но и за миналото, напълно убедени, че по този начин възстановяват равновесието и хармонията в света, които са нарушили лошите монарси... Каква блажена, чудна вяра! И каква надежда! И какъв категоричен императив – щом като светът съществува, за да попадне в книга, то и книгата – на свой ред – съществува, за да попадне в света, нали?!
*
Четенето е изкуство на беседата без покушение над самотата. Както и любовта е доказателство, че едно плюс едно не прави две, а дава единица, висша единица, състояща се от общуване и уединение.
*
“Здравето е симетрия, а болестта – асиметрия”, казваше един знаменит лекар и философ от древността. Сигурно заради това разбиране, че поезията е болест, се е появил интересът към строгата прозодия...
*
Получих от живота толкова дарове, че не можах да си позволя да възненавидя онези, дето се опитваха да ми ги отнемат. Предпочитам да мисля, че това е опит за възстановяване на справедливостта.
*
Разлика: да се страхуваш от гоненията или да се гордееш; да искаш привилегии или да ги отхвърляш; да страдаш, когато те оскърбяват или да приемаш спокойно всичко, което е насочено срещу теб... Колко странно е, че тази невъоръжена дума – интелигент – се е появила в края на по-миналия век, деветнадесетия, по време на делото “Драйфус” и че с нея е свързана не само идеята за неприемането на несправедливостта, но и понятието за борба...
*
Пред мен, в автобуса, двама мъже се хвалят един на друг за току-що оформени гробове: “Сложих електрически фенери от ковано желязо и само електроинсталацията ми излезе две хиляди”, каза първият. “А моят е върху четири големи стъпала, излях и пейка – всичко е от бетон. Петдесет чувала цимент изсипах!”, не се дава вторият. Слушам това, развеселена, че така са говорили и фараоните.
ПРЕХОДНИЯТ МЕСЕЦ МАРТ
Страхувам се от преходните периоди: на границата между две годишни времена, две ситуации, два исторически етапа. Има ли нещо по-уклончиво и по-двусмислено от тази смес от киша и кокичета, от този месец март в града – с черните остатъци от още неразтопени преспи, с наслоената смет, чрез която пролетта известява за своето явление? Има ли нещо по-нелепо като в овехтяло палто, внезапно осветено от слънцето, което безжалостно открива протритите места и дребните лекета. Има ли нещо по-трудно от това да пристъпиш прага на черните мисли, кошмари, скърби и съмнения? Прагът между самотата и любовта, този необясним вододел, тази проверка на чувствата е в състояние да пробие и най-плътната стомана...
Има ли нещо по-трудно от това да разбереш и да обикнеш?... Живеем в бетонни кутии от много етажи, вместо красиви малки къщи с тераси и градини. Носим дрехи с изкуствени нишки, вместо от чисти материи; ядем безвкусен заводски хляб вместо топли домашни питки...
Да, наистина, има ли нещо по-трудно от това да преместим натежалата от мъка и обида страница между двете глави на историята?
И все пак, аз съм се родила през март, сред тази киша от кокичета; сред раздели и любови, между бетонни уроди и красиви стари сгради; сред фалшифицираните страници на историята. Избрах го сред всички тези месеци на годината, наситени с цветове и плодове, чистота и сняг, този труден преходен месец, мътен и мъглив, облачен, непостоянен, капризен и неясен, но носещ у себе си – въпреки студа и заплахите –твърдото обещание, несъкрушимата блага вест за окончателното затопляне...
ДА ВОДИШ ДИАЛОГ
Кажете ми, от Сътворението насам има ли нещо по-трудно на този свят от диалога? Има ли нещо, което да изисква повече жертви, повече компромиси? Кое според вас е по-лесно: да построиш египетска пирамида, или да замълчиш, да изслушаш другия, като прекъснеш за малко своя диалог – защото ние всички постоянно "монологизираме"? Можеш ли да допуснеш, че събеседникът ти е на друго мнение, дори противоположно на твоето... Историята, както знаем, е пълна с герои и великомъченици, но съвсем малко в нея са людете, пренебрегнали своята правота, поставили истината на другия над собствената си истина. Това са философи или пък светци...
Демокрацията (или още властта на народа!) се осъществява толкова трудно, не защото е трудно народът да завземе властта (това при всички случаи става чрез революция!), а защото тази власт може да се съхрани само след като бъде точно определено понятието "народ". А то може да се определи само чрез диалог. Ето защо в историята на човечеството революциите са много повече, отколкото са демократичните общества. И колкото и да е парадоксално: нито една революция досега не е била непосредствено последвана от истински демократичен строй. Всеки път е било необходимо доста време – десетилетия и дори векове, за да се приучи даденото общество към диалог, към уважение на противоположните мнения, да се откаже от нетърпимостта.
Нима е толкова трудно за хора като нас, преминали през толкова физически и духовни страдания, да се откажем от демона на нетърпението? Да кажем: "Изслушай ближния си, както би изслушал себе си"!?
В крайна сметка демокрацията не е нищо друго освен диалог - действие, при което мнозинството слуша внимателно, любезно и с уважение (а уважението ражда и самоуважение!) критичното мнение на малцинството. Това е демокрацията.
НАШЕТО ДНЕС
В продължение на години все си мислех какво ще бъде това "наше днес" и никога не можех точно да си го представя, макар да имах понятие какво ще бъде то в най-общи линии. Моят образ за него не беше от най-илюзорните. Не, не го виждах в розово, беше по-скоро в сиво, като в дъждовен есенен ден. Естествено бе да го видя така. Няколко унили десетилетия покриха дъното на реката с толкова наноси и тиня, че водата є трудно се раздвижваше. Да, аз знаех отдавна, че "нашето днес" ще бъде доста мътно, но не предполагах, че ще е тъй гнетящо и унило. Не можех да предвидя, че между концентрирания мрак на най-сетне отишлите си четири десетилетия и сивата двусмисленост на днешния ден ослепителните минути на Коледа – тъй невероятни и кратки, ще ни дадат надеждата за чудо и празничност.
Признавам, имах наивността да си въобразя, че кръвта може да пречиства, да филтрира всички нечистотии. Да, беше ми страшно да видя как те изплуват над пролятата кръв.
И все пак „нашето днес" – онова същото, за което си мислех в продължение на години, в действителност не е по-лошо, отколкото беше в моето бледо въображение. Просто ни е трудно да го приемем, защото се оказа по-скъпо от цената, която предполагахме, че ще заплатим. И така: не ни остава нищо друго освен да го извисим и пречистим, докато цената, поискана за неговата съдба, най-сетне се приеме.
Не, не бива да проявяваме милост към нашето минало. Трябва да бъдем безпощадни към неправдите, към неистините, към полуистините, да бъдем, ако е нужно, дори жестоки към самите себе си. Да умеем да си казваме всичко, без уговорки: да отделяме доброто от злото. И ако свещите, запалени по площадите и булевардите на Букурещ, ако пожарът в Университетската библиотека не могат – със своята светлина – да озарят отровения въздух около нас, за да се видим – значи самите ние трябва да се запалим. Може би тогава факлите на нашите тела ще ни помогнат да преодолеем мрака. Ще бъде толкова светло. Сънувам тази гледка от десетилетия. Наистина, никак няма да е лесно. Все пак, всичко зависи от нас.
СТАДА
Присънват ми се стада,
които никога не съм виждала.
Присънват ми се, че слизат от планината
и минават край мен,
без да ме забележат.
И аз се събуждам
за живота,
за който моите прадеди
са благословили раждането ми.
А овцете вървят ли, вървят,
и не ме познават.
И какво ли да сторя,
що да им кажа?
Оставам сама в планината.
Изчезва звънът на хлопатарите.
Не разбирам защо не мога
да понеса най-естественото поражение -
да се спусна
с овцете в равнината.
БОГОВЕ
Боговете са заспали.
Не мислят за нищо.
А утре ще се съберат.
Препълнени от страсти,
ще решат съдбата на простосмъртните
за другия ден.
Ще ме накажат да пиша стихове
или да се влюбя.
Накрая ще се оттеглят
в своите непристъпни дворци
и ще ни се смеят иронично.
ЗА ПОЛЗАТА И СТРАХА ОТ САМОТАТА
Ако човек не иска да бъде сам, всичко би било съвсем просто. След толкова схватки и сражения, благодарение на своето упорство, той би излязъл победител. Би преодолял всичко . Но човешките дела не са толкова прости. Всичко е противоречиво и заплетено – плодът крие не само семена, но и червеи...
Човек винаги страда не от безсилието си, а от своята нерешителност. Божие наказание е не изгнанието от Рая, а предоставената преди това възможност за избор между толкова противоположните и ограничени възможности. По мъдрите стари фрески Адам е изобразен като нерешителен под Дървото на Доброто и Злото...
Положението на животните е по-благоприятно. Те се подчиняват на строгите биологични закони. Едни живеят в стада, а други – в уединени леговища. Вълкът не мечтае за тайна бърлога, а мечките не се събират на глутници. Всеки безропотно следва своя закон. Редом с тази уравновесена зрелост сме и ние, покорителите на природата, неуравновесените вечни отрочета, вечно нерешителните същества – жертви на страха пред самотата и потребността от нея...
В „Записки от мъртвия дом” Фьодор Достоевски пише, че най- ужасната страна от живота на каторгата е, че затворникът – в течение на десет, петнадесет, двадесет години – не може да остане и за секунда сам. Светците и мъдреците се уединявали в пустинята, за да могат да общуват с Бога или със себе си . всеки от нас се нуждае от ъгъл, където да остане сам и да не трябва да обяснява някому нещо. Където мислите не се нуждаят от звуци, а чувствата от жестове. Само в самотата човек може истински да мисли. В историята е имало толкова страхливи епохи, когато хората са били държани заедно, за да не остават сами, да не могат да мислят. Нали точно това искаха от нас през последните четири „светли” десетилетия. Да не мислим...
И все пак, въпреки всичко, ние толкова много се страхуваме от самотата. Колко неща сме измислили, за да се борим с нея ! Даже любовта – тази самота по двойки – не е нищо друго, освен изкусен начин за потискането й. И желанието да имаме деца, и любовта към родителите, и приятелството – всичко това са предпазни мерки. Сватбите са „печатите на любовта“, макар да не сме сигурни ще се обичаме ли цял живот или ще се намразим. Но ние ги предпочитаме пред самотата. Но – ах, това вечно “но”! – самотата е непреодолима. Тя е непреодолима, защото ние никога не се борим с всички сили – у нас почти винаги остава свободна територия за самота и няма да я отстъпим никому, защото тя е част от нашата самоличност. От това лукавство – на непълното себеотдаване /в което се упрекваме и задно с това се гордеем!/ – в този копнеж към самотата и страха се ражда най- човешката от всички драми. Ние я носим у себе си, нерешителни и разстроени под това, осветено от мъртви светила и летящи чинии, небе...
ЕМБЛЕМА
Едем – Парадиз – Рай. В старите писания се е изобразявал като противоестествено убежище на тишината, като място, където няма никакви чувства, радост, печал. Опростеност, свойствена на догматичното мислене, произлязла от опасението, че най- малката сянка върху образа на Рая може да помрачи обещаното и мечтаното блаженство. По-късно хората от новото време не приеха монотонността на този пейзаж и отричаха вечното и скучно щастие, Нали без известна доза драматизъм щастието няма особена стойност. Радостта без оттенъци е плоска и не води към добро. Истинското щастие е причина и следствие.
Тъкмо кризата е причина и следствие от щастието, и границата на парадокса, възниква подозрението, че без щастието бихме могли да живеем, но без кризите – не.
Етимологически думата криза произлиза от гръцкия глагол „съдя“ или „мисля” и тази връзка между мисленето и кризиса, съдържащи се дори и в историята на думата, е достатъчно ясна. Там, където има мисъл е възможна и криза, а там, където вече се е разразила криза, непременно пулсира мисъл. Анализът и съмнението силно ограничават състоянието на блаженство. Не, кризата, а доволството трябва да ни безпокои. Не, кризата, а доволството трябва да ни безпокои. Ураганите могат да бъдат разрушителни, но отсъствието на вятър означава присъствие на дъждове, отсъствие на живот. Младите дървета не бива да се пазят от вятъра, да им се внушава, че вятърът не съществува. Ако кризата означава движение, мисъл, живот, защо тогава да я драпираме с дантели? Защо да я излагаме на витрината на прескучния Рай?
Родени сме да мислим и да се борим за най-доброто и това, че няма да достигнем до съвършенството е нашето спасение, оправданието ни за съществуването ни в Безкрая .Защо да се лъжем, че съвършенството е до нас? Придвижваме се с толкова труд напред, а сме достатъчно силни, за да носим на нашия щит вълнуващата емблема – Троица: Анализ – Съмнение – Криза!
ОТРОЧЕСТВО
Кое е по-просто от правилото? Природата не иска от нас кой знае какво. Земята ни учи да стоим здраво на краката си, водите ни доказват, че всичко тече отгоре надолу, а не обратно, вятърът ни принуждава да се превиваме .
От деца ни карат да бъдем послушни. В клас учителите викат ”Тихо! Учат ни как да пресичаме улицата, да не възразяваме на началството. Всичко е предварително известно, просто и надеждно. И ако дръзнеш да не слушаш, веднага ще се възмутят от теб. Навсякъде господства конформизмът – това е същността на човешката природа. Всяко нововъведение е рисковано, а хората по принцип не обичат промените. Какво би станало, ако всеки започне да нарушава правилата? А ако никой не ги нарушаваше? Тогава?
Зад върха винаги има друг склон на планината, Да, всяко човешко завоевание, отначало е било акт на неподчинение, но тази истина така се е вкоренила в съзнанието ни, че в края на краищата, всеки акт на неподчинение вече се счита за завоевание. Едно правило лесно може да обезсили друго, Да не бъдеш метежник, а свободен човек, да, това е доста трудно!
Но свободата значи и зрелост. А ние сме още в своята отроческа възраст. Страх ни е да бъдем конформисти, а сме такива и не можем да бъдем по-различни.
НА ТРЕВАТА
Лежа на тревата, тялото и ръцете ми образуват разкошен кръст. Косите ми са разпилени върху бурените с божи кравички, които лазят по лицето ми, Лежа просто така и гледам небето, Сякаш съм потънала в тази земя, Усещам как птиците прелитат високо над мен. Изпълва ме парещо чувство на радост, някаква непозната за мен еуфория е обзела цялото ми същество,
Ден е. Огромният небесен екран над мен е населен единствено от облаци, На този прекрасен син фон нищо друго няма значение и аз не мисля, че един облак не прилича на змия, а друг – на планина, трети на крилат ангел. Не мисля какви са били и какви ще станат – те просто пълзят, отминават, изчезват.
Тяхното движение – поотделно или вкупом – обсебва мисълта ми и моите недоумяващи очи ги гледат и следят като успокояваща душата неизбежност...
Вече е нощ. Всичко се превръща в пищен спектакъл, при това само за мен! Аз съм щастлива, че мога да бъда единственият зрител тук. Отначало излизат съзвездията и зодиаците. Въртят се Мечките; Лебедът пляска с криле ;падащите звезди вещаят смърт. Но твърде скоро всички приказки изчезват. Всичко това потъва в детството ми и аз оставам съвсем сама. Потъвам в този ослепителен спектакъл – Вселената. Слушам нейната божествена музика, прониквам в нея, сякаш цялото ми същество се разтваря. Докрай, без остатък! Зная, че всеки миг мога да изчезна, да потъна. Господи, само каква смърт! Не, може би не бива да я наричам така, а... изчезване, да, тази дума ще е много по-точна ...
Лежа на тревата. Пленена от бурените и насекомите, не забелязвам птиците, не подозирам за червеите и за всичко над мен: звездите, планетите, астероидите, сателитите.
Зная добре, че всичко зависи единствено от мен – достатъчно е да затворя очи и да се върна към живота. Но не...Предпочитам да „изчезна без следа “ – това, както казва поетът , е „най- славното, най-вълнуващото от всички приключения”.
Подбор и превод от румънски:
Огнян Стамболиев