БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Тази книга е сред най-знаменателните и приятни изненади, които ми донесе 2019 г. Познавам Михаил Зигар като автор на преведената у нас през 2015 г. “Владимир Путин.Неизбежните войни“ и ми бе много любопитно да прочета „Империята трябва да умре“, издадена в родината му през 2017 г. Въодушеви ме още заглавието, напомнящо прочутия призив „Картаген трябва да се разруши“ на римския консул Катон Стари. Разбрах, че авторът е отделил две години , за да напише своя труд от 1000 страници.
Обемът наистина стряска, но книгата се чете като детектив на един дъх. Аз например я усвоих за три дни, без никакъв проблем и смело мога да заявя, че за документалистиката – защото за мен тя е документална хроника, разположена между 1894 и 1917 г. това е съответникът на четиритомната епопея на Солженицин „Червеното колело“ (1971 – 1989). Зигар не се позовава на именития руски писател и добре го разбирам защо. Той няма намерение да се съревновава с прочутия Нобелов лауреат, не иска да създава впечатляваща сага.
Неговата цел е друга – да покаже, взимайки под внимание англосаксонската традиция в лицето на Кисинджър – „Дипломацията“ (1994), Чърчил – „История на англоезичните народи“ (1957) и Пол Джонсън – „Съвременността“ (1991), как протича историята като процес – ден по ден, седмица по седмица, година по година в един изключително важен и съдбоносен за Русия и света период и да го разкрие по такъв атрактивен начин, все едно през 1905 или 1917 г. хората са ползвали Фейсбук и Туитър – като гигантски многоцветен и ярък пъзел, ползвайки признанията и свидетелствата на повече от 3000 участници в събитията и на цялата меродавна преса, излизала в Москва, Петроград и Киев.
Получила се е забележителна панорама на епохата, в която изведнъж проумяваме, че Русия не е жертва на заговор и коварен план, на фатална предопределеност, на еврейско масонски комплот, че е можела да се развие не непременно като комунистическа диктатура, а да приеме демократичните ценности по пътя на постепенното еволюционно преустройство на обществото.
Всъщност през лятото на 1917 г. – юли и август – страната е на кръстопът – накъде да продължи развитието си – след като е станала най-демократичната република в света – с отменено смъртно наказание, освободени политически затворници, всеобщо избирателно право, вкл. и за жените и в очакване на своята конституция.
Керенски допуска фатална грешка с избора на Корнилов за главнокомандващ. Той започва натиск да се върне смъртното наказание на фронта, следва прословутия пуч, Троцки и болшевиките се оказват спасители на столицата, мобилизирайки верни последователи, вкл. и сред войниците, Николай Чхеидзе напуска председателския пост на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати, зает от Троцки и след 28 август 1917 г. страната стремително върви към 25 октомври – особено при допуснатите грешки и по националния въпрос – суетене около Полша, автономия за Украйна и отнемане самостоятелността на Финландия, вследствие на което преследваният Улянов се приютява в жилището на шефа на полицията в Хелзинки. Към преврата и утвърждаване на болшевишката диктатура на Ленин…
За тези процеси влияе естествено и недоволният народ, който търси някакъв завършек на кризата, без да живее в условията на постоянни сътресения,тоест обикновеният човек и тогава е имал възможност да влияе на обществено политическия процес, да се включи в него, да бъде дори негова движеща сила с идеи …
Харесва ми обективния поглед към тази отминала епоха, през който Ленин – Улянов е политически маргинал и слаб философ, скандализиращ обществото с максималистични утопии, Сталин е второстепенен партиен функционер, опитващ се да избяга от полицията, преоблечен в женски дрехи, но все пак пратен на заточение в Сибир, в село Курейка в Туруханския край, а прословутият Евно Азеф е едновременно шеф на Бойната организация на есерите и осведомител на тайната полиция и нейния шеф полковник Герасимов…
Всъщност Зигар обхваща в своята панорама съдбата и въжделенията на всички важни слоеве в руското общество в края на XIX и началото на XX век – монархът Николай II и неговото обкръжение от братя и чичовци велики князе, майка му Мария Фьодоровна и неговата властна съпруга Александра, членове на Държавния съвет и министри – от Вите до Столипин и от Малюков до княз Георгий Лвов, духовенството, където звездите са петербургският митрополит Антоний, прочутият Йоан Кронщадски и самият Григорий Разпутин, едрата буржоазия в лицето на Третякови, Морозови , Мамонтови и Рябушински, политическите партии и водачи от целия спектър – от болшевики и меншевики, през есери, кадети и октябристи до черносотниците на Дубровин от „Съюза на руския народ“.
Не може и без лутанията на интелигенцията – а тя е представена във възможно най-пълния си състав и многообразие – от антагонистите Константин Победоносцев, Константин Леонтиев и Лев Толстой, през Горки, Чехов, Борис Андреев , Александър Блок и Короленко до Репин, Серов, Дягилев, Нижински, Ана Павлова, Станиславски и Олга Книпер,без да забравяме бившата любима на царя - балерината Матилда Кшесинская…
Зигар прави не само възкресение, но и критичен прочит на епохата – той смята, че самата руска история е болест, „която се обажда на всяка крачка.Ние сме болни от тази история.Аз не искам да умра от тази болест.“
А причината е ясна – участвалите в събитията не осъзнават, че грешат, че творят не само история , но и трагедия – без да поемат отговорност, смятайки че някой друг е виновен - „всеки е бил сигурен в правотата си.Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия.Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали…Всеки смята, че е спасявал, но, уви, не е спасил.“
Михаил Зигар в този аспект осмисля по нов начин тезата на Достоевски, че „всеки за всичко пред всички е отговорен“, но деликатно не повдига другият важен въпрос, измъчващ руснаците в кризисно време – „Какво да се прави?“.
Вероятно, защото е скептик и вижда, че Путин и неговото управление няма капацитетна алтернатива, че средната класа е под натиск и пред нея постоянно стои въпросът да остане ли в страната или да емигрира, а и защото не иска да признае, че в родината му , за да се задържиш на власт и да си успешен - за себе си – управленец – трябва да си непременно автократор и демагог – манипулатор.
Ясно е, че Зигар не изповядва подобна философия, но и не вижда светлинка в тунела.
Затова като Волтеровия Кандид предпочита сам да си копае градината и да се занимава с все по-предизвикателни проекти като сериалът „1968digital“.
Какво пък – нека работи с все същата решимост.
Пожелавам му успех в новото предизвикателно начинание.
Михаил Зигар, „Империята трябва да умре. История на руските революции в лица 1900 - 1917“, С., 2019, изд.“Жанет45“, превод Здравка Петрова, редактор Доротея Табакова
