ИВАН НИКОЛОВ, „Факел“
Една поетична книга – „Покаяние Господне” от Румен Леонидов ни хвърля в бездна от въпроси, защото в нея и покаянието, и Господ, са метафора на изтъняващите до скъсване нравствени опори на съвременния човек. Читателят внезапно попада в неочаквана стихия от идеи, в които словото разрушава досегашната си първична обвивка и литва в необята, за да се върне пременено в одежди, които по инерция ще възприемаме като неподходящи и смущаващи благоприличната естетика.
Естетиката като същност, моралът като философия, борбата като необходимост тук се сливат, разделят, противопоставят и разпадат,
за да се получи усещането за свръхестествен опит, неосъзнат, а може би и преднамерен, но зареден с толкова енергия,благочистива добронамереност и неприсъща широта, че човешките отношения, облъхнати от боговдъхновение и богопорицание красиво се извисяват или се сгромолясват върху коловоза на мумифицираните ни представи за добро и зло, за да ги разложат отвътре и да ги сътворят отново с повече плам и въображение.
От Омир и Хораций до Данте и Петрарка човешкото достолепие, мъжество и вдъхновение, както и възможността тези категории, да бъдат интерпретиране чрез словото, внушаваха определена, макар и облечена в различни костюми представа за действителност и творчество. Лудовико Ариосто без да блести с мисловната дълбочина на тяхната добросъвестност към предмета на изображение, успя да размести пластовете, времената и събитията и чрез своя „Орландо Фуриозо” да извае новият образ на Средновековието, образ, който не търпи рамките, догмите и наставленията свише.
Като чете „Покаяние Господне” читателят е провокиран да размърда изпадналата в дрямка негова мисъл и да поразтърка очите си. Тук няма начало, няма и край. Няма стихотворения, въпреки че формално те са налице в книгата, няма и лирически герой, който като пластелин да се превъплъщава в духовния образ на своя създател. Всичко това липсва. Всъщност, има го. Има го, но то е принудено да жонглира, върху руините на един цивилизационен модел, който вече е в разруха, но който упорито продължава да се държи като че все още е в младенческа възраст и ще живее до безкрайност.
Тази книга е талантлива заупокойна на досега съществуващите илюзорни представи за вечност и дълголетие. В нея почти хулиганската разкрепостеност и благородната добронамереност вървят ръка за ръка и преливат в библейските притчи и посланията Господни
грапавите мисли и нащърбената духовност на нашето време, белязано с особения знак на граничната епоха, в която съдбата е решила да живеем.
***
Румен Леонидов се самозаблуждава, като си мисли, че щом е взел като мая за творческия си замисъл няколко сакрални имена, библейски герои и религиозни светилища, превръща заглавието „Покаяние Господне” в панацея за хроничните нравствени болести на съвременния човек. Може би точно това заглавие ще вдъхнови обичащите да изглеждат дълбокомислени любителки на поезията. Те ще открият в тази книга съответстващи на интелектуалното им равнище духовни пластове и може би ще имат донякъде право. Но те ще останат завинаги на брега на истината на предложената тук поезия. Защото тази книга, противно на съкровения й замисъл , тръгва по съвсем различен коловоз. Авторът й на моменти стои стъписан пред собствената си неспособност да обуздае идеите, които го връхлитат,превъплътени в слова, изгряващи неведнъж самостоятелно и независимо от волята на създателя им. Точно в това е същностния код на тези стихотворения, ако е възможно изобщо да ги наречем стихотворения, защото те са безкраен наниз от изображения на взаимноизключващи се и взаимнодопълващи се географски, религиозни и духовни пространства.
Въпреки многопластовата тъкан, в която доминира и добронамереност, и смирение, от тези стихотворения струи неосъзнато, но категорично присъстващо неспокойствие. Авторът се е превъплътил в някакъв съвременен Ахасфер, който не може да си намери място. Той носи в себе си тревожният бацил на несъгласието с безметежното живуркане на посредствеността и бездарието.
Няма значение къде е лирическият герой. Дали е в Йерусалим или в Златолист. Това са само кодови названия на духовните спирки, от които започват истинските пътешествия, истинските срещи, разлъки, истинските радости, несрети и разочарования, но и истинското вдъхновение.
Авторът е господар и роб на собствените си видения, които чрез думите се превъплъщават в умишлено подхвърлена и недоизказана загадъчност, подминавана от него с небрежна артистичност.
***
Смирненски естетизира мечтата си за социална справедливост. Вутимски в „Tedium vitae” доказа, как творчеството и действителността взаимно се допълват. Вапцаров, без да подозира, чрез таланта си опроверга наивността на идеологизираната си вяра. Пеньо Пенев изболедува измамната романтика на соцреализма и се опита да изтръгне този плевел от лехата на естетиката.
Румен Леонидов от въображаемия амвон на Вярата разголва грехопадението, в което сме потънали и с което сме се сраснали. Богопочитането и Богоборчеството, потопени понякога в талантливо контролирана словесна стихийност, внушават усещането за опасностите, които ни дебнат отвсякъде.
В този смисъл ”Покаяние Господне” разчиства пътя за бунта на свободния човек, сътворил абсурдите на свободата. Тя е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.
