Татяна Лолова е родена на 10 февруари 1934 г. Завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Учи заедно с Ицхак Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов и други забележителни актьори. През 1955 – 1956 г. играе в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе. През 1957 г. става първата актриса, официално назначена в новосформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976 г. От 1977 - 1989 г. е в театър „София“. И отново в Сатиричния театър (от 1989). Играе и на сцената на Театър 199, където отбеляза 10 години на хитовия моноспектакъл „DUENDE“ по текстове на Румяна Апостолова, Лорка и др., режисьор Съни Сънински. Пак там играе в постановките: "Старомодна комедия" от Алесей Арбузов и "Нищо не помня" от Артър Милър

Тя е ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви и въздействащи.

 

ОТКЪС

Семейството

Обичам името си и все повече си мисля, че името наистина е важно за човека. И че му носи нещо. Аз съм кръстена Татяна на сестрата на майка ми. Казват, че била много красива, висока жена. Радвам се, че нося нейното име.

Дошла да ме види след раждането ми леля Гина Стамболийска, сестрата на баща ми, и още от вратата започнала:

– Ах, къде е това наше хубаво детенце Минчето, Минчето

– искайки да каже, че майка ми е трябвало да ме кръсти на баба ми Мина. Но „рускинята“ си ме кръстила Татяна и въобще каквото кажеше майка ми, това ставаше.

Да, баща ми има тази своя дъщеря от Мария Тимофеевна Горбатенко, на която викаха Мура, рускиня от украински произход. Една много опърничава и своенравна жена. Много красива, макар да мисля, че всъщност баща ми беше красивият, а тя беше ефектната. Не можеше да мине незабелязано. Цветът на нейните коси беше мечтан от много жени, цвят на тъмен махагон. Това беше нейният естествен цвят, но тя се изрусяваше и аз намирам, че русата коса наистина Ј отиваше много.

Когато си угасваше в болницата, така измъчена и толкова млада, едва на 47 години, през трите месеца там все чакаха косата й да побелее, защото мислеха, че е по-възрастна. Но тя си отиде, напротив, без нито един бял косъм, а под изрусените й коси се подаде тъмният махагон от младостта й.

Как точно идва тук, няма да разбера никога. Първо пристига нейният брат. Става известен морски капитан, Григорий (Гриша) Горбатенко, който живее във Варна, жени се за българка и има две деца, момиче и момче. Една от версиите е, че след като той дошъл, не знам как, пратил покана на майка си, на баба Александра Горбатенко, която обаче не посмяла да си остави другите деца. Авантюра й се видяло това пътуване. Но на нейно място дошла майка ми, за която, доколкото я познавам, е било страшно интересно да обърне всичко, да вземе българско гражданство и да роди българка. И българин, тъй като имам и брат.

Когато получавах „А’аскеер“-а, аз казах, че майка ми е дошла чак от „Херсонска губерния“, за да ме роди на един красив, сивоок мъж, защото е знаела, че 92-ра година ще ме наградят с „А’аскеер“ и се е чувствала задължена да направи нещо за театъра в България.

---

Много исках да имам непременно братче. Още 7–8-годишна, всеки можеше да ме види как разхождам съседските деца в количките им. С толкова обич, не майчинска, а точно сестринска. Най-накрая майка ми забременя и каза, че ще ми роди братчето. Беше по време на войната. Някъде след тригодишната ми възраст до края на войната живеехме в Перник. Там се роди и моят брат, който е девет години по-млад от мен. Спомням си, че за децата този период на войната не беше страшен, особено там, където бях аз в детството си, защото бомби около нас не са падали. По време на тревога се криехме в самите мини.

Ние живеехме в много малка квартира. Имахме една спалня с голяма маса в нея, на която всяка вечер се зареждаше едно вълнено одеяло. Когато свирнеха сирените, в това одеяло се слагаше брат ми. Тъй като бях доста по-голяма, очакваше се, че мога да стана и да се облека сама, за да бягаме.

Една нощ – тревога, баща ми грабна Димо, сложи го на масата, почна да го увива и чух да ми казват:

– Танче, Танче, обличай се бързо! Тревога.

По едно време, вече от вратата, ми викат:

– Хайде, готова ли си?

– Готова съм.

И ми тракат зъбите. Аз съм се съблякла по фланелка и чакам. Не знам какво чакам. Чакам началото на края.

– Защо си гола? Обличай се веднага!

Но аз не мога. Не зная къде се слагат обувките. Под чорапите, над чорапите? Както и да е, помагат ми. Тогава доста от децата носехме голфове. За мен остана само да го закопчая горе. И те, спокойни вече, че са ми помогнали, отварят вратата, вървим. Но от цялата съседска група ние тичаме най-бавно, защото аз ги спирам. По едно време вече ме грабват за ръката и аз да бързам, а аз се премятам като спъната. И тогава, по средата на пътя, разбирам, че единственото, което е трябвало да направя, да си закопчая панталона, аз не съм го направила и „тичайки“ се препъвам в разкопчания си панталон. Да, за съжаление не съм била особено сръчно дете.

Пак по време на бомбардировките, но през лятото, ходихме в Костенец на почивка. Брат ми е роден на четвърти ноември. Значи е било три месеца преди майка ми да роди. Бяхме в хотел „Природа“, съвсем до водопада. Такъв адски шум вдигаше този водопад! И аз казах, че тука вместо да си почина и да ходим, че да се ражда това дете по-бързо, ние седим в този адски шум, дето нито може да се спи, нито нищо. Но така се свиква с този шум, че след като се прибрахме у дома, аз просто дълги нощи будувах, защото го нямаше водопадът да ме приспи. Добре, че след известно време се роди брат ми, който така хубаво озвучаваше – за сто водопада – нощите ни.

Всички мислеха, че ще съм прегърбена, защото бях непрекъснато на ръце с това бебе, което растеше, но продължаваше да иска да го нося. Той преболедува много тежко. Облягаше се на рамото на този, който го носи, много често това беше моето деветгодишно рамо, и хапеше. Нощем, когато не крещеше, хапеше.

– Ето, това е за тебе. Нали ти го искаше? – ме „успокояваше“ майка ми.

Kато малка ме наказваха да чета. Щом прегреша нещо, аз играя навън и:

– Танче-е, качвай се горе! Сега ще прочетеш от тази страница до тази.

Освен това бях много злояда и ме караха да ям насила, бутаха ми насила лъжицата в устата. Добре, че дойде чичо ми Борьо, по-малкият брат на баща ми, който живееше във Варна, та успя да изправи и двете грешки:

– Вие ще отвратите завинаги детето от четенето. Не бива да го наказвате, а само когато заслужи да му разрешавате да чете за награда. И я оставете да се храни сама. Тя е голямо момиче.

Майка ми пак грешно разбра тази поука. Вече след години, когато бях някъде четиринадесетгодишна, когато би трябвало да чета много художествена литература и имах желание, тя отваряше внезапно вратата и викваше:

– Пак не си четеш уроците!

Брат ми обаче на тригодишна възраст започна да учи буквите и до четиригодишен ги знаеше. На четири и половина четеше дребен шрифт и четеше толкова много, че се плашех дали няма да си развали очите. А на пет години, когато отиде в детската градина, учителката извика майка ми и й каза:

– Каква майка сте Вие? Как може да водите на опера всеки ден такова малко дете?

Оказа се, че брат ми четял една книга, за която аз дълго бях мечтала и накрая получих като подарък, „Книга за операта“ на Иван Камбуров с либретата на почти всички световни опери.

Един ден виждам, че са останали само две-три последни страници и кориците. Щях да припадна от ужас, отивам при майка

ми и викам:

– Кой ми е пипал книгата?

За мен „книгата“ беше „Книга за операта“. Тя ми отговаря, че не е нейна работа и че сигурно брат ми я е пипал:

– Ти ли ми го направи това?

А той трепка с невинни очи:

– Нали си ги прочела тези? Аз като прочета, махам страниците. Как иначе да си отбелязвам докъде съм стигнал?

Пак тогава беше време, когато се редяхме на големи опашки. Често ни изпращаха за продукти, за зеленчуци. Рядко имаше чушки, а когато пускаха, ставаха много големи опашки. И даваха кило чушки, ама само ако вземеш и кило развалени домати. И аз се бях наредила за тези чушки и домати. Държа брат си на ръце, разбира се. Било е точно във времето, когато е четял и късал книгата ми. Вече ми беше наближил реда и изведнъж той се закашля. Една от опашката пита:

– Госпожа, Вашето дете да не е болно от коклюш?

 „Госпожата“ я преглътнах, не ми викаха за първи път „госпожа“.

– Не, не – викам, – той е настинал.

Защото вече беше карал коклюш или пък после го преболедува...

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

Хайде, братя българи,

към Балкана да вървим.

Там се готви бой юнашки

за свобода, правдини. 

Цветан Радославов, автор на оригинала на българския химн, роден на 19 април преди 161 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си