Обзорното предаване "Какво се случва" на програма "Христо Ботев" ще бъде изцяло посветено на паметта на голямата българска актриса Татяна Лолова (1934 – 2021). Началният час е 18,30 в петък, 26 март. Същия ден, но 11 часа, ще се състои и поклонението в Сатиричния театър (София).
Обаятелната актриса почина на 87 години на 22 март след усложнения от преболедуван коронавирус. Тя остави дълбока диря не само в българското кино и театър с множеството си роли, а и в паметта на своите милиони почитатели.
Затова свидетелства автобиографичната й книга "1/2 живот" - истинско явление в историята на българското книгоиздаване. Преиздавана е 7 пъти в продължение на близо 30 години.
Ето какво разказва Татяна Лолова в предговора на последното издание от 2017 г.:
"Тази книжка се написа благодарение на Пепка и Цочо Бояджиеви, които ме запознаха с Георги Каприев, с когото направихме едно странно интервю за "Щастливи дни" още през 1992 г. Тази книжка я има, защото се съгласи да ни сътрудничи Ева Романова. Тази книжка излезе поради настойчивостта на Калина Стефанова и Надя Алексиева. Тази книжка видя второто си издание благодарение на Панайот Панайотов, управител на издателство "Relaxa", който смело пое сериозния риск.
Тази книжка доживя третото си издание благодарение на Здравко Григоров. След като преживяхме четвъртото издание в "Изток-Запад" и Любен Козарев се притесни да не влезем в книгата на Гинес, защото за четвърто издание на актьорска книга не било чувано досега (поне в България), за да внесем спокойствие в ситуацията направихме пето издание. И защо ли ни трябваше да нарушаваме това спокойствие със седмо издание? Надяваме са да ни помогнете да открием заедно отговора, любими наш читателю..."
ОТКЪС от "1/2 живот" от Татяна Лолова
Е, най-после дойде 10 ноември. Край на тоталитаризма, край на сивотата. Целият свят сега ще бъде и у нас, както стана. Сега улиците и къщите ни са шарени, има прекрасни стоки, точно толкова недостъпни, както когато имахме някаква възможност да отидем в чужбина и да видим какво цветно има там. Дойде демокрацията в дивия Изток и аз получих две предложения за реклама.
У нас преди 10 ноември се мислеше, че рекламата е нещо много унизително, но аз знаех, че не е. Знаех, че на Запад най-хубавите реклами се правят от най-хубавите артисти и знаех, че те си купуват замъците и островите не с големите си роли, а с рекламите, които правят. И че една реклама може да бъде страшно художествена. Получих една такава покана:
- Какво ще Ви струва, ако кажете едно изречение за една банка, която сега се открива.
- На мене нищо.
Мълчание. После пак:
- Ама все пак, какво би Ви струвало да кажете едно изречение?
- Вие искате да използвате всичко, което съм натрупала като така наричания сега "имидж", за да влезе той за популяризиране на вашата банка? Ами аз не чух вашата оферта. (Вижте, и аз знам нови думи.) Вие не ми предлагате оферта, макар че сте банка.
- Не, ние всъщност не сме банка, ние сме рекламна фирма.
- Ама парите ще ги плати банката. Вие искате да получите парите на банката и ме питате на мен какво ми струва? Нищо не ми струва. А пък ако искате, мога да ви предложа собствения си съпруг, на когото можете направо нищо да не му предлагате и той няма да ви се обиди никак, съвсем безплатно ще ви излезе това изречение. Вижте какво, изглежда и двете страни не сме узрели да правим реклама.
Другото предложение дойде от предприятието "Велбъжд" от Кюнстендил, което произвежда прежда. Аз самата съм плела с тази прежда и я намирам с много високо качество. Обадиха ми се чрез подставено лице - една жена от Пловдив, към която имам голяма симпатия:
- А бе, Татяна, като дойдеш тук в Пловдив, никога не можем да ти платим като хората. Сега обаче ето, от Кюстендил се обадиха и са готови да платят еди-каква си сума.
Аз в момента нямах пари и тази сума звучеше розово-привлекателно.
- Ти само ще седиш пред една камина и ще плетеш на внучето си прежда от "Велбъжд".
Е, да, ама моето внуче още не се бе родило. И казах:
- Чуй ме, аз обичам "Велбъжд", но представяш ли си, те ще го пускат ежедневно. Аз ще седя там и ще плета.
Парите знаеш ли колко бързо ще ги свърша, а те ще ме показват, ако искат, до края на живота ми. Ами аз после като искам да играя Медея, нали всички ще ме връзват с "Велбъжд" и с камината, край която плета във вид на баба. Хайде, да не ги взимам тези пари. По-добре да ги прегладувам.
Веднъж се обадиха по телефона, както обикновено, в такова време, в което човек си почива. И тъй като телефонът е до главата на мъжа ми, който е моят неплатен секретар, както сам той се титулува, той, както обикновено, каза:
- Да. За какво? Благодаря Ви много, тя не се интересува от такова нещо.
Затвори:
- Някакви млади хора тука предлагат нещо да те снимат за някакво списание пък щели да ти шият нещо. Не ги разбрах. Нали не обичаш такива работи?
- Не.
После си викам:
"Как да не обичам да ми шият? Аз страхотно обичам. Аз главно затова нямам вила с басейн, а паянтова барака, защото цял живот съм си шила дрехите за сцената. А те му казали, че ще ми шият каквото поискам докрая на живота ми. А бе, как изпуснах тази хубава оферта..."
Те обаче продължиха да търсят пряка връзка, успяха да прескочат телефонната бариера, тоест мъжа ми и да срещнат едно подставено лице с мен, което ми каза:
- Много те моля, това са едни млади хора от Варна, които работят страхотно и искат да пробият. Имат голям мерак да направят едно списание, на което на първа страница да стоиш ти. Готови са да те облекат от горе до долу, и за театъра, каквито щуротии измислиш.
- Гарантираш ли ми за тези хора, че няма да съжалявам?
Много строго попитах.
- Виж какво, аз гарантирам само за себе си, и то не напълно. Казвам ти, че са много свестни.
- Ами добре, кажи им, че ще ги приема.
Въпреки това те не дойдоха сами, а с една режисьорка, с която се бяхме случайно запознали в едно влакче, което отиваше към Париж. Значи, хубаво място за запознанство. Те ми предложиха "бартер": моето лице върху тяхното списание срещу... Замислих се и попитах:
- А ще ми ушиете ли едно зимно палто?
От което режисьорката "падна под стола", защото - колкото и да е невероятно - съм ѝ заприличала на Малкия принц на Екзюпери, който пита: "А ще ми нарисуваш ли една овца?"
Това са Пеньо и Жана Пеневи - фирма "Мойра", а аз съм техният топ-модел. Оказа се, че ме викат като извънстандартна фигура, с която искат да започнат списанието си, за агитация сред извънстандартните жени. Е, лошо ли е да си извънстандартен? Че нали всеки трябва да е индивидуалност? Да видят те, че ако си шият по моделите на "Мойра" ще са толкова красиви, колкото е Татяна Лолова, която я познават добре на какво прилича, а ето в моделите на "Мойра" каква е станала.
След това Жана се прояви като антрепреньор. Една дума, която не е българска, би трябвало да е от френски произход, но е главно руска дума и се употребява в стария руски театър, и е същото като менажер и продуцент, но я употребяваме, защото на Жана думата антрепреньор повече й харесва.
Най-напред отидохме да играем двамата с Васил Попов. Играхме две представления на малката сцена на Фестивалния комплекс и след това при мен дойде едно момиче да иска интервю. В момента умирах и бях на 201 години, които бях крила около час и 20 минути на сцената. Заявих, че няма да давам интервю. А то ми каза, че е актриса без работа и това е единственото, на което разчита. Дадох ѝ го. И съм благодарна на Бога и на себе си, че не ѝ отказах, с което осигурих на една колежка не черния хайвер, а хляба и млякото за една вечер.
После Жана организира блестящо някои от нашите Диви изтоци с Иван, успявайки да намери прекрасна публика, прекрасни салони, без да се плаши и от най-големите зали в няколко от градовете на България. Дългогодишни "антрепреньори" им се плашат, а тя храбро пое всичко на крехките си плещи, защото е една крехка, мъничка Мойра, заради което двамата с Иванчо ѝ викаме "малката Мойра".
Тези хора сега са ми приятели, радвам се, че не устоях на тяхната настойчивост и имахме тези чудесни срещи, но миналия месец им казах, че било каквото било, бартера дотук, приятелството си остава, но оттук нататък сиренето си ще го плащам аз. Не знам спечелиха ли те нещо от нашите "бартери", но аз спечелих приятели.
