ПРЕДГОВОРЪТ към „На бала на късмета” – единствената автобиография на Едит Пиаф
Тази оракулска уста…
Много харесвам свободния начин, по който Стендал употребява думата „гениален”. Той смята за гениална жената, която се качва в кола, жената, която умее да се усмихва, картоиграча, който пуска противника да победи. Накратко, не оставя думата във висините. Искам да кажа, че тези жени, както и картоиграчът в миг обединяват всички неясни сили, от които се състои изтънчеността, и ги довеждат до нечувана висота. Позволете да възприема стила на Стендал, за да ви заявя, че госпожа Едит Пиаф е гениална. Тя е неподражаема. Никога преди не е имало Едит Пиаф и никога повече няма да има. Подобно на Ивет Гилбер и Ивон Жорж, на Рашел или Режан, тя е звезда, блеснала в нощната самота върху небосклона на Франция. Именно нея гледат прегърнатите двойки, които още знаят да обичат, да страдат и да умират.
Погледнете тази дребна жена с ръце като на гущерите из развалините. Вижте челото й като на Бонапарт, очите като на слепец, току-що възвърнал зрението си. Как ще пее? Как ще се изрази? Как ще изтръгне от тесния си гръден кош великите жалби на нощта? Но ето че тя запява или по-скоро, подобно на априлски славей, подхваща любовната си песен.
Чували ли сте това усилие на славея? Напъва се. Колебае се. Прочиства си гърлото. Дави се. Полита и пада обратно. И изведнъж всичко си идва на мястото. Славеят запява. И изумява.
Едит Пиаф, която се колебае и пробва публиката, много бързо намира своята песен. И ето че гласът й, излизащ от дълбините на душата й, гласът, който я е обсебил цялата, надипля висока вълна от черно кадифе. Тази топла вълна ни залива, пронизва ни, прониква в нас. Нещата са се получили. Подобно на невидимия славей, кацнал на своята клонка, и Едит Пиаф ще стане невидима. Ще останат само погледът й, бледите ръце, восъчното чело, което улавя светлината, и гласът, който набира сила, извисява се и се извисява, малко по малко я измества и пораснал като сянката й върху стената, славно ще замени дребното срамежливо момиче. В този миг гениалността на госпожа Едит Пиаф става видима и всеки го разбира. Тя надминава себе си. Надминава песните си, надминава музиката и думите. Надминава нас. Душата от улицата влиза във всички стаи в града. Сега вече пее не госпожа Едит Пиаф, а дъждът, който се сипе, вятърът, който свисти, лунната светлина, която разстила своето покривало.
„Устата на сянката”. Изразът сякаш е измислен за тази оракулска уста.
Едит Пиаф, „На бала на късмета”, изд. "Лабиринт", 2014
