ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"
Едит Пиаф (Едит Джована Гашон), певица (1915 – 1963)
Произход: Франция, семейство - уличен акробат и певица, отгледана в публичен дом
Образование: Улично
Интереси: пеене, мъже, любов
Най-известни песни: „Животът в розово”, „Милорд”, „Не съжалявам за нищо”
Постижения: Връх на френския шансон
Признание: Любовта на публиката
-------
Казват, че врабчетата не пеят, само чирикат. Е, не е вярно, чували сме това: „Не, не съжалявам за нищо./Нито за доброто, което са ми сторили,/нито за злото./Всичко е платено, изметено, забравено... И започвам отново от нулата.”
Изпя го Едит, врабчето на Париж и на света, през 1960-та, само три години преди да отлети завинаги.
Не е истина, че има такъв глас, нали? Та тя няма метър и петдесет, тежи 40 кила мокра и на 45 е съсипана от болести и катастрофи, сякаш е на 450. Но с последната си песен - „Не съжалявам за нищо”, Пиаф показа как човешкият дух надделява – над себе си, но и над всичко, което ни убива.
„Смъртта е начало на нещо” – казва тя веднъж, в опит да превърне безнадеждният страх от смъртта в надежда. Да, страхът от неизвестното е сред най-големите ни кошмари, но с думите си Пиаф го обръща с хастара навън, от безнадеждност го прави надежда само чрез простичкото признание - не знаем в какво точно сме забъркани, но е сигурно, че то съществува. Хитро, много хитро.
Това обаче е само един от многото парадокси на Едит Пиаф, която в самия край на Втората световна война, когато Европа още погребва своите мъртви и разчиства руините, изпя друга абсурдно знаменита песен - „Животът в розово”.
Едит Джована Гашон е родена през 1915 в Париж. Баща й е уличен акробат, а майка ѝ – певица. Детството прекарва при баба си в Нормандия, която държи публичен дом и расте под топлите грижи на проститутките. На 14 вече пее на улицата, на 17 се влюбва и има дъщеря, която скоро умира. Луи Лепле, собственик на нощен клуб, открива Едит да пее на „Пигал”, наема я и измисля името La Mome Piaf - „дребното врабче”. Той е неин любовник, учи я да чете и пише, да се държи в обществото, облича я в малка черна рокличка. И записва първата ѝ песен - „Моето питие”.
Любовта и историите от живота са основни теми в шансоните на Едит, а, след като Лепле е убит, тя среща Раймон Асо. Той я прекръства просто на Пиаф и я вкарва в каймака на парижката бохема. До края на войната тя вече е сред най-известните люде от френската развлекателна сфера, после превзема цяла Европа и Щатите.
Обвиняват я в колаборация с немците, но се доказва, че всъщност е работила за Съпротивата. Междувременно се влюбва и разлюбва постоянно, а, тъй като смята, че сексът е пробен камък за качествата на мъжа, ползва го за прелюдия, не като етап от развитието на връзката.
Но среща Марсел Сердан, френски боксьор, който буквално ѝ разбива сърцето. През 1949 самолетът му катастрофира, а за Едит, едва 30-годишна, това е началото на края - въпреки че не спира с любовните истории. След смъртта на Марсел, Пиаф казва: „Спуснах се най-долу и стигнах самата глъбина на бездната. Обещах си да бъда мъжествена, но не издържах удара и се обърнах към наркотиците”.
После среща Шарл Азнавур, с когото се забавляват почти до смърт. В автомобилна катастрофа Едит се натрошава, но скоро е на сцената - стегната с корсет, натъпкана с алкохол и морфин. Катастрофата отключва тежък артрит, който я смазва от болки. Следват още две катастрофи и състоянието на Едит е трагично. Спасява я Жак Пилс, който се жени за нея и я води в клиника за интоксикация.
До самия си край Пиаф продължава да излиза на сцената с голямо желание, макар и с големи усилия, като „сянка от улицата”, както се пее в „Милорд”, песен за проститутка, влюбена в богат англичанин, който не я забелязва. Но публиката забелязва Едит и още как.
„Аз не пея за всички, аз пея за всеки” – твърди тя.
През 1963, когато Едит Пиаф издъхва от рак на черния дроб, сто хиляди я съпровождат до гробището „Пер Лашез”. Гробът й, покрит с черен гранит, е там и до днес, но самата тя - едва ли. Та нали смъртта непременно е началото на нещо друго?
