БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Т като Ташкент“ е очаквана книга в творческото развитие на Христо Карастоянов. Авторът на „Една и съща нощ“(2014) и „Кукувича прежда“(2020) неизбежно щеше да продължи да дълбае в тази толкова привлекателна за изследване и така взривоопасна като наследство тема със съответните й раздели.

Темата за братоубийствената гражданска война, водена в България повече от две десетилетия, за слугуването на чужди интереси, смятани за свои национални, за предателството, мимикрията и политическата целесъобразност, за трудното разкриване на истината за нашето минало, без което не можем да се развиваме нормално и цивилизовано в настоящето, обвита в одеждите на амбициозно написана художествена фикция с неподправен трагичен подтекст.

Освен всичко друго „Т като Ташкент“ имплицитно полемизира с наслоени удобни постулати и отговори, които прикриват смущаващи и страшни истини за нашето минало тип „По дирята на безследно изчезналите“ (1973) и отново, този път дръзко и уверено посяга към осмисляне на проблемите  „Никола Гешев“ и „Гео Милев“.

Гео Милев поетът анархист, борещ се с общественото статукво и Гешев, пазещ го стръвно като бюрократ преди и след т.н.социалистическа революция.

Което означава, че романът се възприема едновременно като трета  -  а може би и първа, въвеждаща  - част на сагата за поета Гео Милев, открита с „Една и съща нощ“ и като своеобразно допълнение на „Кукувича прежда“.

В книгата си Карастоянов е аргументиран, акуратен и коректен, за разлика от прекалената категоричност на защитаваната теза, каквато наблюдаваме в „Девети“ (2021) на Георги Божилов.

Може би и защото писателят ползва нереализиран сценарий за игрален филм  по „Една и съща нощ“ от 2017 г. на Константин Петров и Константин Бонев, който е гръбнакът на втората половина на творбата му. А и тъй като вкарва глави от писан отдавна роман за алтернативната ни история на принципа – „Какво би станало, ако го нямаше преврата на 9 юни 1923 г.?“

За незапознатите със синдрома „Гешев“ това , което ще прочетат в „Т като Ташкент“ вероятно ще прозвучи стъписващо, стряскащо, скандално, невероятно.

Аз обаче съм вътре в проблематиката покрай филма на Пенко Русев и Васил Барков „Гешев“ (2019).

Още тогава се убедих, че суперполицаят на царска България бяга не в Турция, а пристига в СССР с двата куфара секретна информация, така необходима на руснаците, благодарение на която той живее необезпокоявано, за да почине във ФРГ на 88 години.

Разбира се, не съм предполагал, че се е подвизавал като Николай Рошчин, с което измислено име  го представя Карастоянов, но и това, както се казва, е част от играта.

Любопитно е, че романът имитира журналистическо разследване – младият Любомир Попов е пратен от началниците си в изданието, в което работи в Ташкент по следите на мистериозно писмо, указващо къде са гробовете на жертвите от 1925 г.

Проучвателната  работа го свързва в узбекската столица с Рошчин и всъщност втората част на книгата е един безкраен, напрегнат и неравен спор , в който Гешев – Рошчин нагледно показва как истината е винаги относителна и в служба на целесъобразността и в името на своето оцеляване далновидно решава да хвърли младия журналист в лапите на агентите от българската ДС.

„Т като Ташкент“ е написана вещо, увлекателно, мотивирано ясно.

Чете се на един дъх, привлича вниманието и атакува съзнанието ни с поредица от нелицеприятни  въпроси и констатации.

Трудно е да приемем Стамболийски за диктатор,  Димо Казасов, Цвятко Бобошевски и Кимон Георгиев за важните инструменти при всеки преврат у нас през ХХ век, оказали се необходими и преди , и след  9. 9. 1944 г., Гешев за сътрудник на съветските тайни служби, подсказал на управниците ни къде да търсят труповете на убитите  през 1925 г.  другари, включително и на Гео Милев, но такава е историческата правда – смущаваща, дразнеща и нагарчаща.

„Т като Ташкент“ разкрива пред нас завършения в своята пълнота и зрелост образ на писателя, станал ни интересен още от прочутите му „Записки по исторически наивизъм“(1999).

Тук Карастоянов е настъпателен, безкомпромисен търсач на правдата, готов дори да разрушава митове и авторитети, но да изгради с много любов и вдъхновение своята визия за важни и значими процеси, случили се в родината ни през първата половина на миналия век, оказали трайно и съдбоносно влияние в нейното развитие.

Точно за тази си дръзновеност и вяра в истината писателят трябва да бъде адмириран, като романът му съвсем заслужено се радва на голяма популярност.

 

Христо Карастоянов, „Т като Ташкент“, 2021, роман, Пловдив, изд. „Жанет 45“, ред. Младен Влашки

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Снобите нямат врагове и затова злословят по адрес на всички с надеждата да си спечелят някой.“

Фредерик Бегбеде, френски писател, роден на 21 септември преди 56 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.