БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Петият вагон“ е важна и необходима книга в творческото развитие на Христо Карастоянов. Тя е само привидно „малки романи за из път“, които да се четат в автобуса или влака, докато дъвчем сандвич, пием кола, решаваме кръстословица или слушаме хитовете на „Бийтълс“.

Това е книга – равносметка, преглед на постигнатото от писателя като белетрист, като майстор разказвач през последните 45 години.

Защото всъщност в сборника има поместени само две сравнително нови творби – „Името ми е Ирен“ от 2007-а и „Дежа вю“ от 2006-а.

През 2022 г. Карастоянов е прегледал, обработил и допълнил своите текстове, конструирайки пъзел, които наистина могат да се разглеждат и като мини романи или романи – претекст, да съдържат сентенция от три изречения – „Мърморещият Лазар“, да тежнеят към разказа – „Самотни декемврийски дъждове“ или да са си чисти новели , клонящи към повестта и романа – „Петият вагон“.

Основният корпус от тях  е писан в периода – 1978  - 1980 – 1991 г. – „Самотни декемврийски дъждове“ е от 1978 – 1981 – 1990 г., „Сънищата на излишния човек“ от 1986, „Последната песъчинка на онова  лято“ от 1987, а „Петият вагон“ е от 1991 г.

В предишни сборници с разкази публикува „Самотни декемврийски дъждове“ и „Как някоя си Таня отгледала змия“, най-пренаписваният от тях - в „Пропукан асфалт“, 1981, а „Пясък под петите“, първообразът на „Последната песъчинка на онова лято“, във „Вкус на узряване“ от 1989 г.

Прочитът им ни дава ориентир как се е развивал през годините прозаичния талант на Карастоянов, с какъв хъс и амбиция той се утвърждава в трудното за него десетилетие – 1980 – 1991, когато има и идеологически забрани, и реална конкуренция, и непрекъснати кризи в обществото ни.

Писателят си спомня с носталгия онова време, когато преработва тестовете си, набляга на мемоарното начало, което му дава увереност и възможност да сътвори неподправени, искрени и силно емоционални човешки истории, на предимно отритнати от обществото аутсайдери – чешити, които обаче бяха за онези години солта на земята и без които животът би бил  нетърпимо скучен , еднообразен и безнадежден.

Владо от „Сънищата на излишния човек“ – непризнатият гений – откривател и художника Насо Питека от „Петият вагон“ са емблемите от епохата на безвремието на късния соц, които е цяло чудо , че са се появили у нас и съвсем естествено завършват живота си със самоубийство.

Точно както се казваше в прочутия филм на Евгений Михайлов от 1993 г. „Сезонът на канарчетата“ – „Роди се и умря“.

Печал, тъга и безперспективност лъха и от ранните опуси – „Самотни декемврийски дъждове“, 1990 и „Как някоя си Таня отгледала змия“, 1981.

Няма щастие и в проваления брак на героите в „Името ми е Ирен“ от 2007-а, докато „Дежа вю“ от 2006-а е една колкото комична, толкова и тревожно разтърсваща алтернативна история за края на президента Джон Кенеди, в която той доживява последните часове от живота си във военната база „Карлзуел фийлд“, Тексас, в бункер с 33 етажа, дълбоко в земята, в  компанията на вицето Линдън Джонсън, убиецът си Ли Харви Осуалд, премиерът на Монголия Цеденбал – именно той , а не примерно Председателят Мао! и зеленото човече, гостуващо от друга планета и пленено от спецсилите на САЩ още през 1947 година…

Прочитайки „Петият вагон“ се опитах да открия и осмисля свръхзадачата, която си е поставил Христо Карастоянов.

Логично е да е направил опис и да е отделил най-доброто от прозаичното си наследство, обогатявайки го с допълнителни редакции и коментари.

Така текстовете му са хем стари, звучащи носталгично и ретро, но са и нови, хем са разкази, но пък и се възприемат като кратки романи.

Дори прекалено личната „Дългата история на тази история“, където описва  перипетиите си по екранизацията на разказа „Самотни декемврийски дъждове“, която след 21 години през 2003 г.осъществява Дочо Боджаков с помощта не на него, а на Марин Дамянов, също има място в сборника като пример за самоотвержен труд, без очакваната реализация и отрицателен опит за пример.

Но се питам – „Има ли нови разкази Карастоянов?“

Или той наистина – тъй като в последните години пише основно романи, е решил да дегизира най-хубавите си опуси от богатото си наследство именно като „кратки романи за из път“…

 

Христо Карастоянов, „Петият вагон и други истории“, “Жанет 45“,Пловдив, 2023, 366 стр., редактор Борис Минков

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Актьорите се вземат прекалено насериозно. Самюел Бекет е важен, Джеймс Джойс е важен. Те оставиха нещо след себе си. Но дори Лоурънс Оливие е тотално неважен. Да играеш роля е много просто, но актьорите се опитват да го изкарат изкуство.“

Ричард Харис, ирландски актьор, роден на 1 октомври преди 92 години

Анкета

Остава ли ви време да четете книги?

Да, както винаги - 80%
Все по-малко - 20%
Не чета изобщо - 0%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Камъчета под езика" - рядка и дълбока книга

 

Написаното от Марин Георгиев е амалгама от автобиография, история, литература и конюнктура, строги и точни наблюдения на писатели и поети, на характерите и поведението им, както и превъплъщенията им и преди, и сега

Прометей, герой и жертва

 

Без съмнение „Опенхаймер“ ще бъде един от най-добрите филми в историята на киното. Невероятна операторска работа, изключителна актьорска игра и впечатляващи саундтраци.

Не губете време...

Нагоре по стълбата, която води надолу

 

 „Астероид Сити“ на Уес Андерсън  - ЗАЩО?