МИТКО НОВКОВ, фейсбук

Да спретнеш трилогия във време, когато четенето хич не е на мода – за това се иска дързост, дързост и непукизъм. Христо Карастоянов ги има и двете в изобилие, както в изобилие има и талант. Безспорен, неоспорим талант. „Т като Ташкент“ е завършекът на сагата му за Гео Милев, започната с „Една и съща нощ“, продължила с „Животът няма втора половина“ и ето я – пристигнала вече в Ташкент.

Няма да разказвам какво се случва в романа, защото Христо се сърди – не знам защо, но изглежда си го мисли като криминале. Политическо-историческо криминале. Ама що да сториш - понякога авторът не е твърде наясно що е написал, те нали затова са критиците - да му кажат и осветят. Дойдох, прочетох, обясних,...

 Вярно, има и такива елементи в сюжета, криминални и детективски, но за мен книгата е по-скоро изключително интересна и завладяваща история за едно разследване на смъртта и гроба на Гео, осъществено някъде към 50-те. Не мислете обаче, че романът му прилича на образцовото комунистическо четиво „По дирята на безследно изчезналите“, излязло изпод ръката на Николай Христозов през 1973 г. в „Партиздат“ (издателството не е случайно, ама никак), съвсем различен е. Христо Карастоянов продължава с характерния за самия него сленг, запазената му марка – толкова оригинална и самобитна, на едно разказване полусериозно-полушеговито, с намигвания и иронични подмятания с каквито го помним още от „Пропукан асфалт“ и „Перпетуум мобиле“.

Това е добре промислена писателска хватка: дава му възможност хем да разказва отстранено, хем и очуднено, прехвърляйки почудата си и върху читателя. И той, читателят, – почуден, да продължи и продължи да чете. Между другото, Карастояновия много благодари в началото на Костадин Бонев, големия наш режисьор, и на Константин Петров, прекрасния наш разказвач, за подарената му хрумка. Но Христо си я е разработил, развил, разгърнал; превърнал я е във великолепен роман, от който не можеш да се отлепиш. И ето така, залепнали, изведнъж и неусетно стигаме до Коледата. Или до Ташкента, все едно…