КЕЙТЛИН ГРИЙНИДЖ, Harper’s Bazаar, 23 март 2026
Интервюто е препубликувано от "Литературен вестник", преводът от английски е на РУЖА МУСКУРОВА
Облекчение е, че пропуснахме светските условности и бързо преминахме към съществените въпроси – за майчинството, търсенето на реванш и небесните знаци. Атууд е известна по света най-вече със своята феминистка класика „Разказът на прислужницата“ (1985), дистопия, която описва авторитарен теократичен режим в САЩ и звучи все по-актуално днес, 40 години след създаването й. Книгите на писателката – „Наричаха я Грейс“, „Орикс и Крейк“, „Слепият убиец“ – се фокусират върху сложния житейския опит на жените, върху измислиците, полуистините и признанията, които светът изисква от всяка жена. През 2025 г. Атууд публикува своите мемоари “Book of Lives”. По време на разговора писателката ме впечатли със своята жизненост, сдържана топлота, остър ум и сухо чувство за хумор.
---
Дали под знака на Скорпоиона се раждат добри писатели?
- Нямам никаква представа. Много скорпиони не са писатели, но очевидно има добри погребални агенти. Полицаи, престъпници, водопроводчици, продавачи на бельо – хора, които се занимават с нещата „отдолу“. Това е пространството на скорпионите, въпреки че въпросът за смъртта не ги тревожи особено много. Това помага ли?
След като прочетох Ваши интервюта и мемоарите Ви, бях впечатлена от Вашето схващане за отмъщението.
- Скорпионите са много отмъстителни. Не могат да се спрат. Но никога не започват първи. Да не би и Вие да сте Скорпион?
Да, Скорпион съм.
- Е, тогава разбирате всичко това. Те няма да започнат битката, но ако бъдат нападнати, ще я продължат.
Нашата култура е много критична към желанието за отмъщение – особено ако жертвите са жени. Налага се и представата, че разплатата, която търси жената или човек от маргинализирана група, ще дестабилизира по някакъв начин състоянието на нещата.
- Да, би могло. Но каквото и да се е случило, поводът, поради който жените търсят възмездие, също е бил дестабилизиращ, нали?
Засегнах този въпрос и в романа „Отплата“. Всъщност той не се занимаваше толкова с проблеми на икномиката, колкото с въпроса за нещата, които хората обменят. Едно от тях е око за око, зъб за зъб – нещо такова. Това е много стара история. Не го препоръчвам, не е най-доброто решение, но ние, хората, сме такива. Трудно е да дадеш християнската прошка, но все пак опитваме да го направим.
Всекидневно се питам как да намеря пътя към прошката.
- Как ли? Първо, трябва да има признание от другия човек, че е сбъркал. Колкото и да е благородно, трудно е да простиш на онзи, който не допуска, че е виновен. Ако говорим за истина и помирение, то истината трябва да е на първо място.
Дали съм споменала в мемомарите си всички хора, с които бих искала да се разптлатя? Не, не съм го направила. Някои от тях все още са живи и не желая да объркам живота им твърде много. Това не е прошка, защото в сърцето си не съм я дала. Но от друга страна, не искам да бъда разрушителна сила.
Трябва ли да обсъдя тоалета си, подходящ за акт на отмъщение? „Това е той, с джоб за пистолет?“
Кое прави финала на една история удовлетворяващ?
- Зависи от историята, нали? Една от причините, поради които толкова много хора четат Джейн Остин днес, е способността ѝ да предложи щастлив край. Елизабет се жени за мистър Дарси, който е много богат. Това не е ли чудесно? Успява да му прости, след като вижда неговата къща. Само отбелязвам този факт. Понякога обаче с времето добрият край започва да изглежда неубедителен.
Искате ли да убиете някой от персонажите си на финала? Обикновено не. Веднъж обаче ми хрумна да напиша роман, в който да елиминирам всички персонажи в средата на книгата и да оставя празни страниците до края.
Как съхранявахте времето си за писане по време на писателската си кариера?
- Зависи за кой период от кариерата говорим. В началото, когато имах друга постоянна работа, пишех през нощта и през уикендите – младите хора могат да издържат това. Ядях много макарони със сирене и не чистех редовно хладилника.
Намираш време, като отказваш да вършиш други неща. В мемоарите си цитирах част от интервю от 1969 г. По онова време жените писателки бяха рядко явление – особено в Едмънтън, Алберта, Канада. Мъжът, който ме интервюираше, попита: „Как се справяте с домакинската работа?“ Отвърнах му: „Погледнете под дивана – там са вълмата прах“.
По-късно, когато живеехме във ферма, беше някак по-лесно. Все пак онези, които си мислят, че в провинцията водиш спокоен живот, грешат. Беше обичайно да се отбиеш у твои съседи и приятели без предупреждение. В провинцията през 70-те хората често ходеха на гости без никаква уговорка.
Пиеш си кафето и се наслаждаваш на тишината, и изведнъж идват хора от града, които казват: „Минавахме оттук и решихме да те видим“. Каниш ги на обяд, водите интересни разговори и за тях следва релаксиращ следобед, докато ти плевиш градината и храниш животните. Остават и за вечеря. След това са твърде пияни, за да тръгнат към града, настаняваш ги, на сутринта им правиш богата закуска и накрая казват, че са прекарали чудесно времето си.
Когато се случваше това, бяхте ли склонна да им кажете: „Тръгвайте си, трябва да пиша“?
- Не, би било грубо. Просто организираш времето си добре. Но когато се връщам назад в спомените си, разбирам, че през тези 8-10 години не съм написала много текстове. В средата на това десетилетие гледах и бебе. Спрях да пиша за период от около две години – не защото в такъв момент човек няма време (макар и всъщност да нямах), нито защото е уморен (въпреки че бях). Главната причина бе, че нямах интерес към писането.
Мисля, че състоянието се нарича следродилна мозъчна мъгла[1]. Наместваш нещата по-късно. След това, когато детето тръгне на училище, имаш повече време за писане. А после, разбира се, детето напуска дома. Мести се в Бруклин [имитира плач чрез пантомима], далеч от тебе.
Тревожеше ли Ви това, че сте изгубили желанието си за писане? Мислехте ли си: „Отиде си завинаги и няма да се върне“?
- Не.
Наистина? Бяхте сигурна, че отново ще Ви споходи?
- Е, ако не пишех, щях да се се занимавам с нещо друго.
Какво е нужно, за да имаш удовлетворяващ семен живот, когато си човек на изкуството? Толкова много биографии на хора от тази сфера разкриват болка и дълбоко разочарование от личните отношения.
- Да, зная. Беше тежко през 60-те – ако си мъж, трябваше да си пияница като Дилън Томас. В противен случай не си истински поет. А ако си жена… когато Силвия Плат и Ан Секстън напуснаха този свят, някой ме попита: „Ти кога ще се самоубиеш?“. Отвърнах: „Всичко е наред. Пиша и проза, не само поезия. Писателите не го правят толкова често“. Но през 50-те и 60-те години въпросът в общи линии беше следният: семейство или кариера (без изобщо да става въпрос за писателска кариера). Смяташе се, че всяка жена, която иска да се развива в професионален план, не би могла да има семейство. Какво, по дяволите? Беше възможно. Не бяхме в ситуацията на Вирджиния Улф. Мисля, че представата за жената творец като за върховна жрица, изцяло посветена на изкуството се промени до началото на 70-те години.
През последните две години се очертава ясна тенденция: онлайн се рекламира образът на традиционната съпруга и домакиня, като по този начин се подкрепят крайнодесните идеи за половите роли. И разбира се, хората правят пари от това. Какво мислите за този начин на живот? Живели сте във ферма и всъщност сте водили живота, който тези хора се опитват да „опаковат и продадат“.
- Работех през цялото време извън задълженията си във фермата. Нямахме достатъчно пари и вършехме всякакви неща. С Греъм [починалия партньор на Атууд, с когото тя живее 46 години] сме писали филмови сценарии и всякакви други текстове.
Що се отнася до представителите на моето поколение, знаехме как да се грижим за своя дом – още като подрастващи се занимавахме с домакинска работа, а и понякога работехме, за да имаме свои джобни пари. Не сме си мислили: „О, аз съм специален и не мога да върша това“.
Не бих казала, че животът ми в провинцията съвпада с традиционните представи, защото Греъм не отсъстваше всеки ден от дома, от 8.30 до 18 ч. И двамата бяхме вкъщи по цял ден – двама писатели, които споделят задълженията си вкъщи. Той беше и превъзходен готвач – наистина много добър. Предпочиташе да готви, вместо да оставя тази работа на мен. И аз не бях лоша говачка. Правех печива. Имам късмет, че Греъм беше писател – ако беше зъболекар, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин.
В мемоарите си пишете за обитавана от призрак къща, в която сте живеели. Как се чувствахте там?
- Е, призракът не се появи. Но се беше явявал пред други хора, които живеели в тази къща преди нас. Затова реших да го спомена. Гледачката на детето ни, която навлизаше в бизнеса на окултизма и гадаенето на карти Таро, в един момент призна, че е видяла този призрак – слизал по стълбите на къщата, облечен в синя рокля. Попитах я защо не ни е казала това по-рано. Отвърна, че в минал живот е била на „голямото барбекю“. Какво е това барбекю?
Адът?
- Изгаряне на вещици. Не искаше да бъде заподозряна, че се държи като вещица. Когато живееш дълго, попадаш на множество такива истории. Какво ще направиш с тях, зависи от тебе. Това ще бъде странно интервю за списание Harper’s Bazaar.
Така е. Често пропускам въпросите, свързани с модата, като например какви са предпочитанията на събеседника ми в тази сфера?
Ще кажа само: Мисли в розово, носи черно.
[1] Наричат това състояние и „майчин мозък“, или „следродилна амнезия“ („мамнезия). То се характеризира с лесно забравяне, затруднена концентрация, загуба на интерес към любими теми и занимания. – Б.пр.
