БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Той бе сред най-добрите ни режисьори в театъра, телевизията и киното. Откривател на млади таланти и с нестандартно чувство за хумор и самоирания.
Гледал съм по БНТ как прочутият проф. Милан Миланов държи при него изпит по актьорско майсторство, на който не се е явил, който взе успешно след десетилетия, но това за малко не костваше живота на партньорката му, която той за по голям реализъм и подстрекаван от маестрото, щеше да задуши.
Коментарът на Островски бе повече от симптоматичен – „Добре се справи, но защо бе толкова ентусиазиран, че за малко не удуши колежката!“
Островски се ражда в Париж на 25 май 1918 г. Като малък свири на цигулка, посещава и студията на Боян Дановски през 1937 г.
Завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръсьо Сарафов“ през 1957 г.
В режисурата дебютира в НТ „Иван Вазов“ през 1949 г. с постановката на пиесата „Стари другари“ от Малюгин.
Специализира при проф. Вера Константинова в училище „Шчукин“, Москва през 1969 - 1970 г.
Актьор и режисьор в радио София, във Военния театър 1951 – 1957 г., Сатиричният театър 1957 – 1975 г., сред чийто основатели е, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, Варна, 1975 - 1979, Младежки театър 1979 -1984, Драматичен театър „Сълза и смях“ до 1990 г.
Професор е по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ и от 1981 до 1988 г. негов заместник ректор.
За педагогическата си дейност има получени две престижни френски награди – „Почетният Жак“ и за работа с млади актьори на фестивала „Театър без граници“ в Лион.
У нас е удостоен със званието „народен артист“.
Театралните му работи се отличават с проникновение, майсторски пласирани образи и вкус към качествената драматургия.
Той направи незабравими спектакли – „Когато розите танцуват“( 1961) и „Честна мускетарска“ (1976) на Валери Петров, „Опера за три гроша“( 1973) на Брехт,„Опит за летене“( 1979) на Радичков, „Майстор Солнес“ (1980) на Ибсен, „Еквус“( 1981) на Питър Шафър,„Последната нощ на Сократ“ (1986) на Стефан Цанев, „Крадецът на тролейбуси“ (1987) на Георги Данаилов, превърнали се в празник за зрителя.
Вкусът му към спецификата на мюзикъла като синкретичен жанр и умението му да води артистите съвместно с Асен Траянов блести в тв версията на „Човекът от Ла Манча“ (1968) от Дейл Васерман и Мич Лий, в който Коста Цонев, Никола Атанасов и Жоржета Чакърова създават незабравимите образи на Дон Кихот, Санчо Панса и Дулсинея Тобоска в този наистина легендарен и прочут спектакъл.
Гриша Островски реализира и шест филма като постановчик, първите три съвместно с Тодор Стоянов – „Отклонение“ (1967) ,„Мъже в командировка“ (1969) и „Петимата от „Моби Дик“ (1970).
С „Отклонение“ той интегрира Блага Димитрова в българското кино и деликатно и ненатрапчиво разказа за една неосъществена любов между Боян – Иван Андонов и Неда – Невена Коканова, станала жертва на капризите на култовите времена.
„Мъже в командировка“ си остана ведра и смислена комедия за човешките страсти, експериментираща с типа повествование – сюжетът се разгръща в рамките на три новели, наблягаща на черно – бялата експресия – оператор Тодор Стоянов ,незабравимата музика на Петър Ступел – песента „Закъснели срещи“, изпълнена от Мария Нейкова и Петър Чернев веднага се превърна в хит и печели първа награда на фестивала „Златният Орфей“, както и с добрите попадения на Невена Коканова - Данчето, Иван Андонов – Кирил, Нейчо Попов – инспектор Кантарев и Георги Черкелов - Бижев.
Много любопитен е и „Герловска история“ (1971) по сценарий Атанас Славов, всъщност това е и единственият му реализиран такъв в киното – сурова и житейски правдива драма за съпротивата срещу новата власт у нас след 9.9.1944 г., която организира с голяма вещина Старшията на Васил Михайлов.
Негов контрапункт се явява „Петимата от „Моби Дик“ от 1970, в който Островски и Стоянов се прехласват по ликвидирането на диверсантска група на нашето Черноморие, за което помагат и родните пионери.
Затова и първият им цветен филм се помни не толкова с конюнктурния сценарий на Борис Априлов, колкото със сърцатата работа на Георги Парцалев като Педро и Лъчезар Стоянов като Диверсанта, но най-вече с великолепната „Песен на делфина“, написана от Петър Ступел, която и досега се тананика и пее с удоволствие.
Към „Нона“ (1973) имам определени пристрастия. Смятам го за неосъществения докрай шедьовър на Островски.
Това е първата амбициозна екранизация по Йовков, при това по крамолния му и много обичан роман „Чифликът край границата“ (1934).
За мен остава необяснимо защо двамата със сценариста Стефан Цанев се съгласяват да върнат действието на епоса близо четвърт век назад и вместо за Септемврийското въстание филмът да разказва за селските бунтове в Дуранкулак.
Моето тълкувание е абсурдно, но може би близко до истината – просто на ръководството на българската кинематография тогава – през 1973 г. – се е видяло прекалено скъпо да се правят два филма за въстанието – другият е „Иван Кондарев“ на Никола Корабов със сходен актьорски състав и да се конкурират.
Търси се изход и той е намерен в кинематографичното редактиране на Йордан Йовков.
Дори и в този си необичаен вид „Нона“ впечатлява с визуалната си ескпресия – оператор Красимир Костов, с впечатляващата музика на Георги Генков – която в сцената със самоубийството на Нона стига границата на високата трагедия и с много добрия кастинг, в който личат удачните попадения на Доротея Тончева като Нона, Стефан Данаилов като поручик Галчев, Васил Михайлов като Тошо, Никола Тодев като Манолаки, Стефан Пейчев като Гърдю, Наум Шопов като Милевски, Йосиф Сърчаджиев като Иван Великин и Катя Паскалева като Санка.
Достигайки висините на истинската драматична сага със самоубийството на Нона филмът веднага след това потъва в блатото на убийствената баналност и това автоматически рязко снизява нивото на неговата ефективност.
Островски не успява повече да достигне нивото на „Нона“, той прави само още един неуспешен филм на съвременна тематика по сценарий на Асен Георгиев „Като белязани атоми“ (1979) с Ваня Цветкова - Тина , Иван Несторов - Пешо и Бойко Илиев – Пери и повече никога не ръководи екип на снимачната площадка.
Израз на уважение към творческото му дело е жестът на Съюза на артистите в България да му връчи през 2002 г. наградата за цялостно творчество.
Гриша Островски си отива от този свят на 30 април 2007 г. и е погребан в Централните софийски гробища.
