ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Годината на раждането на оперетата е 1858-а, мястото - Париж. На 21 октомври в театър “Буф Паризиен” вижда светлините на рампата “Орфей в ада“- комична опера или по-точно оперета от Яков Еберт от Кьолн, наречен още Жак Офенбах (1819 -1880). Но “предродилният“ период на този нов жанр в сценичната музика трае повече от век. Трябва да го потърсим в прочутите панаири в предградията Сен Лоран и Сен Жермен. През ХVІІ в., века на класицизма и Просвещението, на Пиер Корней, Жан Расин, Волтер и Молиер, в тези парижки квартали процъфтява френският народен театър. По същото време в Италия, през 1733-та, Джовани Батиста Перголези (1710- 1736) създава като антрактна музика към сериозната опера „Гордият затворник” прелестното сценично интермецо „La serva padrona” или “Слугинята – господарка” по текст на поета Дженаро Федерико.

И без да подозира, поставя началото на нов музикално- сценичен жанр - комичната опера или “операта буфа”. Успехът е зашеметяващ и води до десетки подражания в Италия, Франция и Германия от автори като Хасе, Паизиело, Телеман, Киарини. През 1752 г. Жан Жак Русо създава първата френска комична опера с говорни диалози  „Селският магьосник”. Комичната опера довежда на сцената традициите на античната  комедия на нравите на Аристофан и Менандър, Плавт и Теренций, френските комедии- балети на  Люли и Молиер, италианската народна комедия на маските (дел, арте) и изразните средства народния, площадния театър. Това е изкуство за хората от “третото съсловие, които са започнали вече своята война с “хората от дворците “. Редица френски композитори: Андре Филидор,  Пиер Монсини, Андре Гретри, а по-късно и Пиер Боалдийо и Даниел Обер създават истински шедьоври в жанра “опера – буфа” като “Багдатският халиф” и “Фра Дяволо”.  И тъкмо те подготвят появата на новото френско” изобретение“ – оперетата. Някои я определят като „малка опера” – дефинициите са различни.

Оперетата наследява някои от най-важните характеристики на комичната опера. Политическият й фон е Втората империя във Франция, времето на Луи Наполеон, наречен от поета Виктор Юго “Малкия”. Хапливият и духовит Жак Офенбах, надарен с огромен музикален и театрален талант, с неизтощима фантазия и невероятен усет за сцената, известен още като „Френският Моцарт” или “Моцарт от Шанзелизе”, става певецът на тази епоха –  време на политически и банкови афери, на политически и светски скандали, на болни нрави. На 5 юли 1855 г. той открива в Париж своя прочут театър „Буф Паризиен”, станал първи дом на оперетата. Забележителният му талант го утвърждава като “баща” и “първи класик“ на френската оперета, която ще бъде модел, образец за националните школи в цяла Европа. Офенбах създава 89 оперети, повечето от които нарича „комични опери”.  Истински шедьоври в жанра са: ”Хубавата Елена”, „Перикола”, „Парижки живот”, „Орфей в Ада”, „Великата херцогиня Херолдщайн”...

На Жак Офенбах ще се падне заслугата да установи и избистри езика на оперетата. Той ще създаде и куплета – типично френската вокално- сценична форма, която, заедно с арията, дуета и големият, разгърнат ансамбъл, ще гради драматургията на спектакъла. Неговият велик наследник, бащата на Виенската оперета, авторът на „Прилепът”, Йохан Щраус- син, издига жанра до високи върхове. 

Лехар и Калман

------

През ХХ век оперетата досгига до своя апогей с творчеството на Франц Лехар, авторът на „Веселата вдовица” и Имре Калман, прочул се главно с „Царицата на чардаша”, но след тях оперетата постепенно запада и идва времето на новия лек жанр – мюзикъла.

1929-а е преломна година за „лекия жанр”. Тогава са премиерите на последните шедьоври на Лехар и Калман – „ Страната на усмивките” и „Теменужката от Монмартр”. Година и половина преди това се появява  чудото – „звуково кино” с „Певецът от джаза” на Ал Джонсън.  Ще припомня, че в историята на тези две явления в изкуството -  оперетата и киното - има немалко съвпадения. Първите неумели опити да се „раздвижат фотографиите” са от средата на XIX век. А в годините, когато по музикалните сцени триумфират оперетите на Офенбах и Ерве, французинът Жул Маре и американецът Мейбридж стигат до техническите принципи, довели до изобретяването на киното от Братя Люмиер. Повече от три десетилетия седмото изкуство е нямо. С появата на „тон филма” оперетата и музикалната комедия преживяват истински ренесанс, но... на екрана. 

Ражда се новият жанр – МЮЗИКЪЛА.  

През 40-те и 50- те години той е вече новият господар на музикалната сцена.

За мюзикъла все още няма точна дефиниция. Според някой автори той е :”музикално–сценична творба, разновидност на оперетата”, а според други: ”нов вид музикално -театрална форма”. Мисля,че и едните, и другите имат известно право. Споменатата ”Розмари” на Рудолф Фримл (1879-1972) е американски вариант на виенската оперета, докато в “Уестсайдска история“ на Ленърд Бърнстейн (1918-1990) трудно можем да открием и най-малката следа от нея.

В мюзикъла основната характеристика на героите се осъществява чрез говорния диалог, използването на куплетните и други видове песенни  форми, а също и на танците, но не като дивертисменти или  вмъкнати музикални номера,  тук те имат по-важна роля в действието, отколкото в класическата операта. За разлика от операта и класическата оперета, музикалната драматургия в мюзикъла е напълно подчинена на сцената, а говорната реч съвсем естествено и спонтанно прераства  или по-скоро прелива в пеене. 

Всъщност характеристиките на мюзикъла не са толкова много. Но не на последно място ще отбележа вкуса на авторите им (либретисти и композитори) към образците на голямата литература: „Укротяването на опърничавата“ на Шекспир, ”Дон Кихот” от Сервантес (”Човекът от Ла Манча “ на Мич Лий), ”Кандид” по повестта на Волтер, „Оливър Туист” от Дикенс(„Оливър”на Лайонел Барт) ”Сватбата на Кречински” по комедията на Сухово-Кобилин, “Бел Ами” по романа  Мопасан, “Клетниците” и „Парижката Света Богородица” по Виктор  Юго... В тези либрета нерядко има силен драматизъм, а също и немалко психологизъм, които не се срещат в типичната  виенска  или парижка оперета. Една от причините за неуспеха на класическите образци на Виенската и Нововиенската оперета в Америка се дължи на тяхната нереалност и сантименталност, чужди на на тамошната прагматично настроена публика. 

Основна тема в американския мюзикъл е прословутата „american dream” (американска мечта), която е водеща и в киното...

 

През 2023 година отбелязваме 105 години от рождението на българския оперетен театър. Снимката е от сайта на Музикалния театър

„Религиите имат склонността да изчезват, когато късметът споходи човек.”

Реймон Кьоно, френски поет и писател, роден на 21 февруари преди 121 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.

„Чист късмет“ – най-новият филм на Уди Алън

 

Филмът следва стъпките на „Престъпления и прегрешения“ (1989) и „Мач пойнт“ (2005) – и двата на ръба на романтичната комедия и криминалната драма