Изгледах „Тя“ на Пол Верховен с голямо любопитство, провокиран от противоречивите отзиви в мрежата. По принцип не робувам на определени зрителски очаквания, но исках да видя новия му филм, тъй като не бях гледал негова продукция 10 години - от времето на „Черната тетрадка“.
Знам, че спектаклите му предизвикват полярни мнения, но и че не оставят никого безразличен.
Всъщност това ми харесва в творчеството му. Той е провокативен, актуален, винаги демонстрира безупречен професионализъм и знае как да привлече и задържи вниманието на публиката.
Не забравям, че е холандец, но за разлика от знаменития си предшественик Йорис Ивенс снима преимуществено зрелищни, ефектни и ярки филми, с които печели първо национална – „За кралицата и отечеството“(1977), а след това и световна известност – „Първичен инстинкт“, (1992). На него дължат звездния си статус актьори като Рутгер Хауър и Шарън Стоун.
Гледах „Тя“ и заради участието на Изабел Юпер.
Това е актриса с изключителен талант и с чудовищно обсебваща харизма.
Такава е героинята й Мишел Льоблан, която искаш да обладаеш, но и да избягаш от нея, ако те погне с пистолет. Проспериращата собственичка на фирма за видеоигри, със сложни взаимоотношения с любовник, баща и син.
Честно казано слабо ме вълнуваха емоционалните й сблъсъци с Робер – Кристиан Беркел и мъките по възмъжаването на своенравния й син Винсент – Йонас Блоке , но влудяващите отношения със съседа Патрик – Лоран Лафит, оказал се и неин насилник, умрял в ръцете й , наистина бяха изпълнени със стряскаща тръпка и вцепеняващо очакване.
Верховен екранизира смело и отговорно романа на Филип Джиан, опирайки се на сценария на Дейвид Бърк, създава необходимата клаустрофобична атмосфера най-вече чрез визията на операторката Стефани Фонтен и допълнително вдига градуса на съспенса с музиката на Ан Дъдли.
Той е истински продължител на традициите на Клод Шаброл и Хичкок и е от малкото съвременни режисьори, умеещ да поддържа напрежение и интрига 129 минути със семпъл и ординерен сюжет, натоварен обаче с обемни смислови внушения, критика към фалша на традиционното буржоазно семейство и с майсторски изпипани образи.
Пол Верховен е тънък познавач на женската природа още от времето на „Пръски“(1980), в който блесна Рене Зютендийк.
Не сме забравили изключителното присъствие на Шарън Стоун като изумителната авторка на бестселъри Катрин Трамел в „Първичен инстинкт“( 1992), възхитителната игра на Елизабет Бъркли като Наоми Малоун в „Шоугърли“( 1995), иначе помпозен и креслив филм, сгромолясал се като кандидат блокбъстър пред очите ни или впечатляващата игра на Елизабет Шу като Линда Маккей в провокативния фантастичен екшън „Човекът без сянка“(2000).
В „Тя“ основният коз е Изабел Юпер.
Ако и да е преминала зенита на славата си, тя продължава да играе вдъхновено и всеотдайно, а като Мишел Льоблан демонстрира такова хипнотично излъчване , напомнящо отчетливо за героинята й Ерика от„Пианистката“ (2001)на Михаел Ханеке.
Юпер умее да претворява образи на обременени жени, привидно ведри и любвеобилни, но криещи дълбоко в себе си семейни травми и емоционални рани от стари и неуспешни връзки, срамни комплекси и спотаена печал, свързана основно с липсата на адекватен партньор, които неизбежно избликват под формата на словесна или чисто физическа агресия и желание за доминация.
Което, разбира се, не е обществена заплаха, а по-скоро реакция за самозащита, възможност за запазване на трудно придобитите позиции и статус в обществото.
Нейната Мишел много напомня на незабравимата Елла от легендарния епос на Майкъл Чимино „Вратата на рая“(1980), според всички изисквания поддържаща роля, но структуроопределяща и изградена с такава любов и магнетичен чар, че пред нея благоговееха мачовците Крис Кристоферсън – Джеймс и Кристофър Уокън - Нейтън.
Не случайно остава завинаги в съзнанието ни трагичният финал, в който Джеймс носи в ръцете си окървавения труп на Елла, крачейки бавно към пълното си емоционално опустошение.
Юпер умее да привлича симпатиите към себе си, да играе безхитростно, но и завладяващо, да носи на плещите си амбициозни и рискови проекти.
Не мога да си представя филма на Верховен без магнетичното й излъчване .
Играе с такава страст и шеметна лекота, с каквато сме свикнали да приемаме изявите на най-големите във филмовото изкуство. Каквато безспорно е и самата тя.
Оценявам високо приноса й за успеха на кинотворбата, с която Пол Верховен доказва категорично, че не се е пенсионирал и че от него в бъдеще ще очакваме и други интересни предизвикателства.
„Тя“, 2016, 129 минути, реж. Пол Верховен, продукция на France 2 и SPS Productions
