Изгледах „Тя“ на Пол Верховен с голямо любопитство, провокиран от противоречивите отзиви в мрежата. По принцип не робувам  на определени зрителски очаквания, но  исках да видя новия му филм, тъй като не бях гледал негова продукция 10 години - от времето на „Черната тетрадка“.

Знам, че спектаклите му предизвикват полярни мнения, но и че не оставят никого безразличен.

Всъщност това ми харесва в творчеството му. Той е провокативен, актуален, винаги демонстрира безупречен  професионализъм и знае как да привлече и задържи вниманието на публиката.

Не забравям, че е холандец, но за разлика от знаменития си предшественик Йорис Ивенс снима преимуществено зрелищни, ефектни и ярки филми, с които печели първо национална – „За кралицата и отечеството“(1977), а след това и световна известност – „Първичен инстинкт“, (1992). На него дължат звездния си статус актьори като Рутгер Хауър и Шарън Стоун.

Гледах „Тя“ и заради участието на Изабел Юпер.

Това е актриса с изключителен талант и с чудовищно обсебваща харизма.

Такава е героинята й Мишел Льоблан, която искаш да обладаеш, но и да избягаш от нея, ако те погне с пистолет. Проспериращата собственичка на фирма за видеоигри, със сложни взаимоотношения с любовник, баща и син.

Честно казано слабо ме вълнуваха емоционалните й сблъсъци  с Робер – Кристиан Беркел и мъките по възмъжаването на своенравния й син Винсент – Йонас Блоке , но влудяващите отношения със съседа Патрик – Лоран Лафит, оказал се и неин насилник, умрял в ръцете й , наистина бяха изпълнени със стряскаща тръпка и вцепеняващо очакване.

Верховен екранизира смело и отговорно романа на Филип Джиан, опирайки се на сценария на Дейвид Бърк, създава необходимата клаустрофобична атмосфера най-вече чрез визията на операторката Стефани Фонтен и допълнително вдига градуса на съспенса с музиката на Ан Дъдли.

Той е истински продължител на традициите на Клод Шаброл и Хичкок и е от малкото съвременни режисьори, умеещ да поддържа напрежение и интрига 129 минути със семпъл и ординерен сюжет, натоварен обаче с обемни смислови внушения, критика към фалша на традиционното буржоазно семейство и с майсторски изпипани образи.

Пол Верховен е тънък познавач на женската природа още от времето на „Пръски“(1980), в който блесна Рене Зютендийк.

Не сме забравили изключителното присъствие на Шарън Стоун като изумителната авторка на бестселъри Катрин Трамел в „Първичен инстинкт“( 1992),  възхитителната игра на Елизабет Бъркли  като Наоми Малоун в „Шоугърли“( 1995), иначе помпозен и креслив филм, сгромолясал се като кандидат блокбъстър пред очите ни или впечатляващата игра на Елизабет Шу като Линда Маккей в провокативния фантастичен екшън „Човекът без сянка“(2000).

В „Тя“ основният коз е Изабел Юпер.

Ако и да е преминала зенита на славата си, тя продължава да играе вдъхновено и всеотдайно, а като Мишел Льоблан  демонстрира такова хипнотично  излъчване , напомнящо отчетливо за героинята й Ерика от„Пианистката“ (2001)на Михаел Ханеке.

Юпер умее да претворява образи на обременени жени, привидно ведри и любвеобилни, но криещи  дълбоко в себе си семейни травми и емоционални рани от стари и неуспешни връзки, срамни комплекси и спотаена печал, свързана основно с липсата на адекватен  партньор, които неизбежно избликват под формата на словесна или чисто физическа агресия и желание за доминация.

Което, разбира се, не е обществена заплаха, а по-скоро реакция за самозащита, възможност за запазване на трудно придобитите позиции и статус в обществото.

Нейната Мишел много напомня на незабравимата Елла от легендарния епос на Майкъл Чимино „Вратата на рая“(1980), според всички изисквания поддържаща роля, но структуроопределяща и изградена с такава любов и магнетичен чар, че пред нея благоговееха мачовците Крис Кристоферсън – Джеймс  и Кристофър Уокън  - Нейтън.

Не случайно остава завинаги в съзнанието ни трагичният финал, в който Джеймс носи в ръцете си окървавения труп на Елла, крачейки бавно към пълното си емоционално опустошение.

Юпер умее да привлича симпатиите към себе си, да играе безхитростно, но  и завладяващо, да носи на плещите си  амбициозни и рискови проекти.

Не мога да си представя филма на Верховен без магнетичното й  излъчване .

Играе с такава страст и шеметна лекота, с  каквато сме свикнали да приемаме изявите на най-големите във филмовото изкуство. Каквато безспорно е и самата тя.

Оценявам високо приноса й за успеха на кинотворбата, с която Пол Верховен доказва категорично, че не се е пенсионирал и че от него в бъдеще ще очакваме и други интересни предизвикателства.

„Тя“, 2016, 129 минути, реж. Пол Верховен, продукция на France 2  и SPS Productions

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Библио-сарайският синдром

    В България проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система. Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен прорашистки държавен глава

„Особено хубава е душата на нашия народ, в която са изразени: човечност, свенливост и трудолюбие – елементи, които през вековете запазиха племето ни от гибел

Владимир Димитров – Майстора, художник, роден на 1 февруари преди 141 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поетът Кирил Кадийски - блъф и метафори

 

Поетическият език в творбите му често достига, а и преминава оттатък напрегнатата граница на допустимото или по-скоро на приетото по „канона”, за художествено

Двете тела на императрицата: „Корсаж“ 

 

Образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря й се появява само под формата на обвинение от страна на императора

Филмът "Ботев": номерът не мина

 

Обществото се почувства засегнато, заваляха критики. Но хубавото на филма „Ботев“ е реакцията срещу него. Тя показва, че българската аудитория вече ясно различава пропагандата от изкуството в подходите към историята