СТОЯН РАДЕВ, "Портал Култура"

Тези дни по БНТ отново се завъртя филмът „Двойникът“ – вече най-вероятно позабравен от зрителите или съвсем непознат за по-младите. А навремето (1979 г.) дебютът на Николай Волев в игралното кино направи силно впечатление със суровия си кинематографичен стил, с комедийното превъплъщение на Тодор Колев и с находчивия сценарий на Братя Мормареви (Марко Стойчев и Мориц Йомтов).

Казват, че творческата идея дошла от физика и философ на науката академик Азаря Поликаров. Той шеговито се оплаквал пред бъдещите сценаристи от натоварения с несвойствени ангажименти график на учения, когото непрекъснато канели на протоколни събития и отнемали от ценното му време — добре щяло да бъде негов двойник да ходи по събранията, от това ставало филм.

Единият от „братята“, Мориц Йомтов – професор по биохимия с научни разработки в областта на имунологията и микробиологията, заемал постове и в администрацията на Федерацията на европейските биохимични дружества. Може би професионалната съпричастност и усетът за комедийна ситуация, споделян с другия „брат“, Марко Стойчев, в крайна сметка запалват искрата и сценарият е написан.

Сюжетът предизвиква интереса на Николай Волев, който до този момент работи в документалното кино, като с остро отношение се взира в тревожните за времето проблеми на родната действителност и ги представя на екран с ярък режисьорски почерк. Неслучайно предложената му история го заинтригува – в нея се открива потенциал за повдигане на сериозни въпроси, върху които режисьорът съсредоточава своето внимание.  

А каква е историята? Доцент Иван Денев все по-трудно успява на съчетава работата си в института и задълженията да участва в непрестанни научни срещи с подготвянето на дисертация, в която да изложи собствените си изследвания и открития. За да си осигури спокоен период за писане, той решава да извика своя братовчед – обикновен магазинер от провинцията, с когото си приличат като еднояйчни близнаци, и двойникът да го замества, докато научният труд е готов.

Още на ниво завръзка възниква споменатото тревожно питане – каква е тази работа в института, какви са тези научни срещи, за да е възможна размяна, в която няма да се усети, че на мястото на учения е поставен магазинер? Отговорът започва рано-рано да се подразбира – явно дейностите са такива, че в ежедневното им безсмислено провеждане реалната експертиза няма особено значение.

Но какво става по-нататък? Двойникът не просто се вписва без проблем в обстановката, а започва да крачи смело и променя до неузнаваемост професионалната и интимно-битовата среда, в която попада. Това се случва не защото в него дреме гениален талант, който изведнъж избухва, а в резултат на безцеремонно поведение, в което меркантилност, похотливост и народняшки чар образуват рецепта за бърз и широкомащабен успех.

Колегите и колежките са приятно изненадани от внезапно освежения облик на доцента, неговата виталност събужда у всеки страст за живот и амбиции за кариерно разгръщане. Изследователската работа престава да бъде скучно, безперспективно и зле платено занимание – отварят се пазарни ниши, лансират се нови продукти, а научният престиж се издига до международно равнище, защото двойникът се оказва много добре приет и в чужбина. Той не се култивира, напротив – останалите започват да се държат като него, защото това ги ощастливява.

Появил се през годините на комунистическия режим, филмът сякаш разкрива истината за подменените стойности в един утопичен обществен строй, който с демагогия и репресии крие своята несъстоятелност. Но разгледана в рамките на настоящето, творбата задава въпроси, които надхвърлят времевия контекст на своето създаване.

Защо двойникът е по-добре приет от оригинала? Какво собствено поставя истината в неравностойно положение спрямо лъжата? Как така магазинерът става по-успешен учен от учения? Можем да се задоволим със стандартните отговори, които просто осъждат „лошото“ от позицията на „доброто“, което всеки смята, че представлява, но това задоволство няма да разреши проблема. А проблемът е сериозен.

Сюжети с двойници са известни много отдавна, техните интерпретации и философски осмисляния са многопосочни. И все пак един филм, излязъл на екран в България преди 45 години, като никой друг слага пръст в раната на съвремието – с постистината, с фалшивите новини, с хибридните войни, с мотото на социалните мрежи „всеки сам си преценя“… Защото ни казва, че не само не можем да разпознаваме двойниците (не ги разпознават и тези, които се кълнат, че ги разпознават), а дори им се радваме от сърце.

Какво се е случило със сърцето тогава?