БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Неусетно и Николай Волев достигна достолепна възраст.
Той е сред режисьорите с най-ясно оформена творческа физиономия, с категорични постижения в документалното и игралното кино, в телевизията и театъра, като актьор,режисьор и мемоарист.
Животът му до 1972 г. е приключенски роман, достоен за сериал по HBO.
Какво ли няма в него – раждане на 10 април 1946 г. в София, мечти и копнежи, псевдосътрудничество с ДС, непривлекателна и накрая престижна работа като тухлар, тютюноберач,берач на зеленчуци, продавач на сладолед, екскурзовод, строителен работник в бетонов възел, фотолаборант,преводач от английски в кино „Одеон“, барман, чертожник, мияч на чаши в дискотека, художник на реклами, помощник архитект – следвал е пет семестъра архитектура във ВИАС през 1967 – 1968 г.
Бягство от България през 1968 г., бежански лагер в Турция и завършване на специалност кинорежисура в престижното лондонско филмово училище през 1972 г.
Завръща се у нас, помирява се със системата и четири години работи като сценарист и режисьор в БНТ, а през 1978 – 1990 г. е на щат в СИФ „Бояна“.
Като актьор се снима още през 1978 г. в прочутия сериал на Иван Терзиев по сценарий на Константин Павлов „Селцето“ като Асо.
Прави силна роля, но поради крамолната си тема за силовата и насилническа колективизация филмът вижда бял свят едва през 1990 г.
В „Прилив на нежност“ на Коста Биков през 1983 г. е Пепо Драмски, в „Мечтатели“ през 1986 г. на Иван Андонов е адвокатът – писател Минев, а през 1993 г. като Георг доживява да се снима и при британска режисьорка Кейт Макнейли в „Далеч от Берлин“.
В театъра работи само веднъж – през 2003 г., когато в Сатирата реализира свой сценарий като пиеса – „Жега“, собствена версия на „Вуйчо Ваньо“ по Чехов и с участието на мастити звезди като Стоянка Мутафова, Тодор Колев, Златина Тодева и Андрей Баташов.
Много стабилни успехи постигна в документалистиката.
Прави поредица от ярки, значими, остро критични филми, по наболели обществени проблеми и интересни теми,заснети ефектно, динамично,със страст.
Споменавам „Цимент“ (1977), „Грънци“ от 1984 г., великолепна творба, посветена на прочутите керамици от село Боженци, които се възприемат като местните Моцарт и Салиери, много дискутираният „Дом №8“ от 1986, разкриващ трагикомедията по честването на 1 юни, денят на детето, в дом за деца с умствени увреждания и много любопитния „Вестникарската война“ от 1993 г., разкриващ атмосферата на нетърпимост в разделена на „сини“ и „червени“ България в първите години на демокрацията, олицетворявани от флагманите на вестникарския фронт на СДС – „Демокрация“ и от оформящите се деца на Пресгрупата - „24 часа“ и „168 часа“.
Благодарение инициативата на покойния Димитър Цонев в Канал 1 в рубриката „Тема“ през 1999 – 2000 г. Волев реализира серия от изключително успешни документални творби, които с право го нареждат след най-добрите професионалисти у нас –„Смъртна присъда“, „Бърза помощ“, „Зимна приказка за любовта“, „Кремиковци – снимки за спомен“ ,„Вечният любовник“, разказващ с топлота и искреност за житейските преживелици на 82 годишният участник в погребалния хор на централните софийски гробища Стефчо.
Цикълът е приключен през 2001 г. с прекрасното изследване „Сираци“, разкриващо грижите, които полага великата Райна Кабаиванска за талантливи, но осиротели деца и юноши.
Николай Волев разкри истинския си потенциал в игралното кино, където всеки негов филм бе събитие, зрителски фаворит и се коментираше дълго, настървено и всестранно.
Тръгна дръзко, но професионално подготвен с две комедии с Тодор Колев, веднага превърнали се в модерна класика и тласнали напред развитието на кариерата на този талантлив и нестандартен наш актьор – „Двойникът“ (1980) като доцент Денев и „Господин за един ден“ (1983) – Пурко, по сценарии на братя Мормареви и Николай Статков.
Направи силен и безкомпромисен филм за сложните отношения между баща и син в „Да обичаш на инат“ (1986) по романа на Чавдар Шинов, в който Велко Кънев като Радо Пешев разкри в пълен мащаб силата на своя драматичен талант.
Демокрацията посрещнахме със скандалния му, знаменит и изобличителен по своя критичен патос опус „Маргарит и Маргарита“, заснет през 1988 г., по сценарий на Марин Дамянов и Александър Томов, в който Христо Шопов - Маргарит, Васил Михайлов - Нерезанов и Ирини Жамбонас – Маргарита – Рита създадоха силни и незабравими роли.
Само който е гледал полулегалната му прожекция - предпремиера в кино „Левски“ през октомври 1989 г.- може да свидетелства какво бе неговото ярко и невероятно сугестивно въздействие върху публиката, особено с предизвикалото спонтанни ръкопляскания убийство на Нерезанов от Маргарит.
В годините на демокрацията Николай Волев разреди своите постановки и ако и да представи три филма, те не постигнаха същото въздействие, каквото имаха класиките му от годините на социализма.
Най-силен безспорно бе „Огледалото на дявола“ от 2001 г. по сценарий на Марин Дамянов, разкрил в дълбочина размера на покваряващото въздействие на корупцията и мафиотските структури у нас с впечятляващите изяви на Христо Мутафчиев – Павароти, Калина Донкова - Яна, Деян Донков – шерифът и Васил Михайлов – Папаризов.
„Козият рог“ от 1994 г. се оказа много дързък и спорен римейк на шедьовъра на Хайтов от 1972 г., реализиран по сценарий на Хайтов, Волев и Марин Дамянов и ако и да получи „Златна роза“ във Варна и в него да участваха куп актуални наши знаменитости като Алексдандър Морфов – Караиван, Елена Петрова – Мария, Петър Попйорданов – Халил и Валентин Ганев – беят, не бе възприет безапелационно от публиката и предизвика сериозни и остри дебати.
14 години след театралното си приключение Волев представи „Извън пътя“ (2017), негов авторски филм, с Деян Донков – Стефан, Аня Пенчева – Лидия, Сали Ибрахим – циганката и Калин Сърменов – баща й.
Рекламиран като романтична история за необичайна платонична връзка между драматург в творческа криза и млада циганка, бъдеща артистична знаменитост, филмът бе реализиран ефирно, лежерно, носеше приятни емоции, показа, че маестрото е във форма, но същевременно доказа, че той наистина се е отдалечил от потребностите на публиката, която в голямата си част коментира творбата му иронично и саркастично,представяйки го като уморен професионалист, дерайлирал извън пътя на киното ни, досущ като своя алтер его – драматургът.
Силна роля направи Аня Пенчева, но и нейните усилия не се оказаха достатъчни, за да предадат на филма очакваното бляскаво очарование.
Волев разбра, че е сгрешил, побърза да издаде майсторски написаните и атрактивни мемоари „Девствената проститутка“ през 2018 г. , гостува в „Шоуто на Слави“ на 25 април 2018 г. и окончателно каза сбогом на седмото изкуство.
За нас все пак остават незабравимите спомени и емоции, с които сме съпреживели най-добрите му творби, като и очакваната констатация, че независимо от полууспеха на последните му постановки, Николай Волев си остава сред най-ценените, уважавани и обичани наши киномайстори.
Честит 75 годишен юбилей господин Волев!
