Откъс от книгата "Невидимата искра на Възраждането":
През 1859 г. Драган Цанков започнал да издава свой вестник. Името му "България" и мотото към него - "Вестник за българските интереси", сами по себе си били революционни за времето си. Самият Цанков е лаконичен: "Вестника си нарекох с цел "България". Исках да изтъкна че имаме своя земя и народ". А дотогава турците всячески избягвали да изговарят името България.
Основна тема в изданието била злъчната критика към Патриаршията и към Високата порта, безсилна да се справи с бандитизма и криминалните прояви по българските земи. Така вестникът станал любим на българите в Османската империя. Но за да просъществува такова издание, и то в Цариград, под носа на гръцкия клир и османската администрация, била необходима както политическа опора, така и финансова. Лично Адам Чарториски през Владислав Йордан – полковник, участник в Унгарската революция от 1848 г., дарил на вестника 20 000 пиастра. Граф Владислав Замойски – дясна ръка на Чарториски още от полското въстание от 1830 г., също направил солидно дарение.
След като си осигурил политическа и финансова подкрепа, Цанков започнал да пуска статии по една много чувствителна тема за българите – униатството, тоест
агитирал ги за предимствата на католическата религия.
Повлиян от полските си приятели и от монсеньор Евгений Боре, който съдействал печатницата му да се монтира в колежа "Сен Беноа" на Ордена на лазаристите, той бил убеден, че единственият начин българският народ да има самостоятелна църква, собствена администрация и културна еманципация от елинизма, е да признае върховенството на папата. Цанков бил наясно за опозицията сред българската общност, но политическата сделка била много изгодна – единствената промяна, която щяла да се изисква в българските православни храмове, ако станели католически, е, че вместо името на патриарха, щял да се споменава папата. Иначе целият ритуал и обредите щели да се запазят каквито били - затова Цанков бил с чиста съвест.
Чуждестранният натиск дал плод - под внушението на Чарториски и Чайковски, както и на френската дипломация, Високата порта принудила Патриаршията да свика събор (1858-1860), който да реши верските проблеми на българите. Гръцкият клир обаче отново отказал да приеме умерените искания - основният коз в тази битка бил руският император. Така проблемът останал нерешен.
В края на 1860 г. Цанков решил да играе ва банк
след неуспешния опит на т. нар. Кукушка уния предната година (опитът на българските първенци там да минат под лоното на папата, при което си извоювали български владика). Той повел в предпоследния ден на декември стотина свои съмишленици към представителството на папата в Цариград. Там те връчили молба, подписана от стотици българи, в която настоявали за католическо покровителство. Реакцията на папата била мигновена – българите получили документ за самостоятелна църковна йерархия и училища, като съществуващият източен църковен обред се запазвал. Вследствие на това Високата порта признала народа ни за отделна религиозно-народностна общност в рамките на Османската империя. Де факто от този момент българите станали католици.
Победата на Цанков обаче се оказала пирова – духовникът Йосиф Соколски, провъзгласен от папа Пий ІХ в Рим за архимандрит, бил отвлечен от Цариград по поръчка на руския външен министър граф Горчаков. Александър ІІ, известен и като цар Освободител заради отмяната на крепостничеството, разрешил. "Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен!", гласяла резолюцията му.
Операцията по отвличането била ръководена от руския дипломат княз Лобанов
със съдействието на не кой да е, а на Найден Геров и Петко Славейков. 75-годишният архимандрит бил примамен да се качи на руски кораб – уж да го разгледа, а вместо това бил откаран насила в Одеса. Там под натиск Соколски отправил послание към българите да се върнат към православието. Руската империя спечелила битката за сметка на българската европеизация. Колкото до Соколски, той писал писма на Цанков, които никога не стигнали до него. В крайна сметка умрял в Киево-Печорската лавра. До смъртта си не се върнал към православието, а руските свещеници го използвали като чучело в борбата си срещу украинските католици.
Униатското движение сред българите не пропаднало, въпреки че огромна част от симпатизантите му го напуснали разочаровани. За всички трезвомислещи било кристално ясно, че стремежът на Драган Цанков да свърже българската църква с Ватикана бил само от политически интерес за българския народ, а не от религиозни подбуди.
Драган Цанков признал поражението си,
но продължил борбата, вече с нови средства. Било лятото на 1861 г., Цариград кипял. От мегаполиса към българските земи потеглили и няколко представители на една забулена в тайна организация. Цанков ги познавал, но не познавал техните намерения. Раковски също ги познавал, но не бил наясно с плановете им. Няколко години по-късно най-известният българин - Васил Левски, ще заяви: "Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля".
