АНОТАЦИЯ

За първи път бележитата френска интелектуалка споделя своя живот, „пътувайки себе си“ през превратностите на времето, в книга под формата на диалог, на границата между биографичния жанр и психологическото изследване. От ранното детство в родния Сливен през 40-те години на XX век и юношеството в София при тоталитарния режим, през кипежа на разкрепостения Париж от 60-те, преподавателската дейност във Франция и като гостуващ професор в редица американски университети, до осмислянето на изпитанията пред човечеството в наши дни. Читателят ще може не само да проследи изпълнената с паметни събития, зашеметяваща кариера на една от най-изявените българки, оставила ярък отпечатък върху развитието на световната научна мисъл, да вникне във възгледите й за политиката и процесите в обществото, но и да се докосне до интимния свят на майката, съпругата, човека Юлия Кръстева.

САМЮЕЛ ДОК (33) е френски клиничен психолог и писател. Първият му роман, „Апокалипсисът на Йонатан“ (2012), е добре приет от читателската публика и от критиката. Широк отзвук намират написаните в съавторство изследвания „Новият сблъсък на поколенията“ (2015) и „Новата неудовлетвореност от културата“ (2017) по аналогия с известното съчинение на Фройд. От 2012 г. е колумнист в „Хъфингтън Поуст“.

ОТКЪС

Никога няма да забравя нашата среща. Лице с високи скули, проницателен поглед, широка усмивка. Елегантна, себеовладяна, без да е напрегната – харесва ми силата, която струи от нейното присъствие. Приема ме в дома си – мен, магнетофона ми, въпросите ми. Пием китайски чай в този тих и светъл апартамент. Тя си спомня, аз я подтиквам. Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък. Хуморът ѝ ми допада, смеем се и това споделяне стопява едва забележимата меланхолия на автобиографичното упражнение. 

Обсипаната с титли и почести интелектуалка съживява спомени, преосмисля своето „пътуване“ заедно с мен. Строга? Съвсем не. Съсредоточена, по-скоро взискателна. И стеснителна. Силно присъстваща. Наблюдава ме, психоаналитичката анализира психолога и обратно, разбираме се, между нас се създава връзка, самата същина на нашето преживяване. Обгръща с пръсти чашата чай, докато доверява тайните си, размишлява, усмихва се. Магията действа. Точен език, бляскав интелект, вглъбено заслушване в афектите – аз съпровождам Юлия Кръстева в процеса на нейното разкриване. Изградила е своеобразието си в това „другаде“. 

Слушам историята й. Разплитам мрежата на съществуването и се връщам назад по нишката. Детството в комунистическа България, учението, изгнанието, срещите по пътя, любимите хора, бракът със Солерс като едно от изящните изкуства, синът Давид и пак работа, винаги работа, множеството пътувания, Китай, книгите, фройдистката психоанализа, феминизмът по стъпките на Симон дьо Бовоар, поезията, хората с увреждания. От всичко това са произтекли изпитания, скръб, трудове. Юлия Кръстева е превърнала броденето във витално движение, тъгата – в прозорливост, наклонността към изкуството и литературата – в грижа, в наклонност към другия. Погледът ѝ е насочен изцяло към мен, прекосява ме и уцелва другия. Изживявам пълноценно това неосезаемо съучастие, тази истинска среща.

Познавате ли Юлия Кръстева? Едва ли, въпреки че тя е известна, но другаде. Аз лично я открих благодарение на Мари-Франс Кастаред – психоаналитичка, с която написахме книга за сблъсъка между поколенията и която ме посъветва да посетя нейна среща с читатели. И така, една вечер отидох в книжарница недалеч от Монпарнас. Юлия представяше „Нагони на времето“. Остър ум, благосклонна емпатия, неутолимо любопитство, хипнотичен вихър от идеи: актуалност на фройдисткото наследство, Европа в криза, брак за всички, престижност на майчинството, нуждата да вярваме – бях поразен от нейната проницателност и от широтата на изследователското ѝ поле. 

Прочетох „Нагони на времето“. И публикувах възторжена рецензия в „Хъфингтън Поуст“. В нашето толкова хаотично време, в което езикът се разпада, а психическият живот се губи, Юлия Кръстева предлага да изградим хуманизма върху нови основи. Още същия ден получих от нея електронно съобщение с благодарности. За мен това беше голяма чест.

След няколко месеца Клод Дюран, генерален директор на издателство „Фаяр“, ми предложи проект за биография под формата на диалог, книга между биографичния жанр и психологическото изследване – Юлия желаела аз да осъществя това начинание. Да не би да има грешка? Не, за мен ставало въпрос! Аз съм клиничен психолог и писател, но не се възприемам като интелектуалец или артист, а по-скоро като занаятчия, работник, пиша едновременно предпазливо и пламенно, докато не осъзная, че трябва да пиша още, да подхващам пак, да измислям, да се преосмислям. Ще успея ли да я предразположа да разбули своя интимен свят, който крие от толкова време? Бяха ми необходими няколко месеца, за да прочета всичко написано от нея: романите ѝ – от „Самураите“ до „Вълшебният часовник“, трилогията ѝ за женския гений – Арент, Клайн, Колет, есетата ѝ „Черно слънце“, „Власти на ужаса“, „Истории на любовта“ и всички останали. Няколко месеца, за да се запозная с теоретичните ѝ приноси по време на дългогодишната ѝ преподавателска практика в университета „Париж-VII“ или отвъд Атлантика и да проследя многобройните ѝ битки... Няколко месеца, за да очертая основните линии на живот, отдаден изцяло на творчеството и на сублимацията, и да прозра – отвъд теорията и на границата на фикцията – нейните мадлени, грапавини, тайни бездни. 

Обзема ме носталгия в мига, когато ви оставям да се потопите в резултата от нашата съвместна работа. Ще ми липсват разговорите, смеховете ни. С удоволствие я оставях да прави това, което умее най-добре: да развива и прецизира мисълта си, докато напредвахме в изгубените ѝ, а после и преоткрити територии. Надявам се, читателят ще проследи с наслада житейския път на тази изключителна жена, толкова находчива и обаятелна. А аз, не, аз никога няма да забравя. 

Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява тя. Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка? Една мисъл, която докосва твърдото ядро на човешкото същество, разкриващо ужаса и прелестта на другостта в себе си, извън себе си. 

Юлия Кръстева? Едно далечно и все пак тъй близко „другаде“. Едно „другаде“ тук, в нашия свят.

Самюел Док