ОТКЪС
КУЛТЪТ КЪМ РЕЛИКВИТЕ, ПОКЛОННИЧЕСТВОТО И ЛОВЪТ НА СВЕТИНИ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПЪРВИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
Стремежът към странстване до свети места и преклонение пред паметниците и свидетелствата, които съхраняват, отразяват и символизират идеята за връзката между света на Божественото и света на хората, както и желанието за прикосновение с духовните сили и благодатта, които тези места и обекти обладават, са дълбоко заложени в човешката природа. Те са присъщи и изконни за повечето световни религии и духовни традиции . Практиката на поклонничеството в християнството вероятно датира още от I–II в. и е свързана с желанието за посещение на Светите земи и преклонение пред местата, осветени от раждането, живота, страстите, смъртта и възкресението на приелия плът Божи Син Иисус Христос и битието на неговата майка Дева Мария, както и от живота, дейността и кончината на първите апостоли, евангелисти и светци, за които тогава традицията все още пазела жив спомен. И макар и да има известия за пилигрими още през III в., същинската история на християнското поклонничество започва едва през първата третина на IV в. Началото е поставено с откриването в Йерусалим на реликвите, свързани с Христовите страсти, намерени от св. императрица Елена и с последвалото изграждане на базиликите на Божи гроб в Йерусалим и на Рождество Христово във Витлеем от нейния син св. император Константин Велики. Тези събития, заедно с въвеждането на християнството като официална религия в Римската империя и създаването на първите поклоннически пътеводители (итинерарии) положили основите на една традиция. През последвалите столетия тя успяла не само да се развие и процъфти както в Източната, така и в Западната империя (V–VI в.), но и да устои на редица геополитически и религиозни промени, разтърсили региона на Източното Средиземноморие в лицето на арабското завоевание на Палестина, Сирия и Египет (VII в.) и иконоборческата криза във Византия (VIII–IX в.) и дори да укрепне и да се засили отново заедно с възмогващото се франкско общество през IX в., за да се превърне за западните християни от акт на религиозен пиетет, духовно търсене, покаяние, културна мода и даже опасна авантюра в едно мощно движение и дори в своеобразна институция през X и XI в.
Тъкмо последният период белязал началото на „голямото време на поклонниците“ . Балансът на силите в Средиземноморието започнал да се променя в тази епоха. Мюсюлманите постепенно отстъпвали от своите позиции в Западното Средиземноморие. Византийската флота допринасяла в голяма степен за сигурността на морските пътешествия, а разрастващата се италианска морска търговия създавала директни връзки между Запада и мюсюлманските и ромейските пристанища в Ориента. Пътят от Венеция, Амалфи и Бари до Константинопол, Антиохия, Триполи, Александрия и други важни пристанища в Леванта бил сравнително сигурен и все повече хора от Запада се отправяли към Източното Средиземноморие в качеството си на търговци, наемници или поклонници . Повечето латински пилигрими предпочитали да плават с италиански кораби до византийската столица, където да спрат и да се поклонят на множеството прочути реликви и духовни съкровища, които Градът съхранявал от столетия, и оттам да продължат по суша или вода до Светите земи. С приобщаването на Унгария към Pax Christiana в края на X в. и покоряването на българските земи от Византия в началото на XI в. бил отворен и сухопътният маршрут, който през Централна Европа, Балканите и Анатолия осигурявал алтернативен достъп на западните поклонници до Сирия и Палестина, който освен това бил значително по-евтин и донякъде по-сигурен от морското пътешествие. Изпитанията, тежестите и предизвикателствата, понасяни по дългия път към Светите земи били посрещани и схващани от християните като акт на покаяние и очищение и поради това поклонничеството било препоръчвано от Църквата като форма на покаятелна практика. Клюнийското движение активно подкрепяло поклонничеството и енергично проповядвало изкупителните странствания до Светите места. Зараждала се идеята за индулгенция за греховете на пилигримите, посетили Божи гроб. Но не само стремежът към изкупление и опрощение карал все повече християни от Запада да поемат своя кръст по дългия нелек път към Светите земи. Мистичната сила и атмосфера на евангелските места, паметници и реликви и вярата в непосредствения и чудотворен контакт с тях, който осигурявал духовни заслуги и благодат, била същинската причина, която привличала множеството поклонници и влияела твърде силно върху техните емоции и въображение. В началото на XI в. духът на милениаризма и религиозният ентусиазъм на възмогващия се по това време Запад карали все повече християни от латинския свят да отправят поглед към Ориента и да поемат на съкровеното поклонение към Божи гроб. Редица благородници заедно със своите съпруги и свити, представители на църковния клир и на простолюдието извършвали все по-често индивидуално или групово своите поклоннически пътешествия към Светите земи. Пилигримството добивало все по-масов характер, за което свидетелства клюнийския монах Раул Глабер:
По същото това време от цял свят към гроба на Спасителя в Йерусалим потекоха такива безчислени тълпи народ, каквито по-рано би било невъзможно дори да си представи човек: най-напред люде от нисшето съсловие, сетне от средното, а после и превелики крале, графове и епископи. Накрая се случи нещо невиждано: ведно с най-голямата беднотия тук пристигнаха и множество знатни жени.[…] Мнозина се допитаха до по-прозорливите люде на своето времe, за да разберат що значи това невиждано в предишните епохи стичане на народ към Йерусалим. И някои отвърнаха твърде предпазливо, че то не е нищо друго освен знамение за пришествието на изпадналия Антихрист, чиято поява според Писанието се очаква в края на този век...
Калин Йорданов, „Кръстоносните походи: реликви и чудеса“ , изд. „Изток-Запад”
