"Завинаги и още един ден" - вторият роман на Антъни Хоровиц от официалното продължение на историите за литературния герой Джеймс Бонд, излезе на български език. Издател е "Еднорог, преводът е на Боряна Джанабетска. През 2014 г. наследниците на правата на Иън Флеминг- автора на серията книги за британския разузнавач, наеха и поръчаха на Хоровиц да възкреси приключенията на агент 007.

"Завинаги и още един ден" излезе на английски през 2018 г. Той се явява предистория на "Казино Роял" (1953) и разказва за първата мисия на Бонд като агент 007. Романът получава положителни отзиви и от критиката, и от читателите. "Джеймс Бонд такъв, какъвто никога не сте го виждали - уязвим, изненадващ, но също толкова смъртоносен. Хоровиц е надминал себе си", се казва в ревю на The Times.

Хоровиц е използвал непубликувани материали от архива на Флеминг.

"Романът ни отвежда там, откъдето започва всичко - в самото начало на кариерата на Джеймс Бонд. Един агент е намерил смъртта си при изпълнение на възложената му задача. Британското разузнаване се нуждае от негов заместник. Тогава се появява той - самоуверен, решителен, съобразителен и безмилостен. Джеймс се вълнува от първата си среща със самия М, няма търпение да получи своето разрешение да убива и да се впусне в първата си мисия. Той обаче тепърва прохожда в света на международния шпионаж, със смесица от наивност и хладнокръвие, и далеч не е подготвен за това, което предстои", разказват от "Еднорог".

АНТЪНИ ХОРОВИЦ (70) е един от най-популярните съвременни британски автори, радващ се на огромен успех и като сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Той е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали: "Убийства в Мидсъмър", "Войната на Фойл","Поаро" и много други. "Trigger Mortis" (2015) и "With a Mind to Kill" (2022) са другите му романи за Бонд.

ОТКЪС от "Завинаги и още един ден" 

На това място бе намерен мъртвият. Бонд си припомни снимките: разперените ръце, трите дупки от куршум, плътта, вече подпухнала след времето, прекарано в морската вода. Опита се да си представи онази последна прегръдка с черната, мрачна вода. Дали очите му се бяха затворили, когато се е ударил във водната повърхност или тя е била последното, което е видял на тази земя, прозорецът, разбил се на късчета в мига, когато е потънал в забвението? Бонд знаеше, че вероятността той самият да загине от насилствена смърт е много голяма. Сигурно щеше да се случи: единствената грешка, едничкият миг, когато ще е свалил гарда. Тази мисъл не го тревожеше. Можеше вече и да се е случило, и докато работеше за тайните служби, и дузина пъти по време на войната. Беше свикнал с тази мисъл и съзнателно бе избрал да преминава през живота със същата небрежност, с която малкото топче от слонова кост се въртеше по колелото на рулетката, с весело пренебрежение към факта, че рано или късно ще попадне на двойна нула. 

Съществуваше, разбира се, една разлика. Откакто статутът на Бонд се промени, се бяха променили и правилата. Смъртта сега беше негова работа. Той беше онзи, който завърта колелото. Питаше се дали това по някакъв начин не го правеше съучастник в случилото се във водите на Ла Жолиет. В края на краищата, той не се отличаваше по нищо от човека, натиснал три пъти спусъка и сложил край на мъжа, на чието място сега бе дошъл Бонд. Спомни си какво му бе изръмжал М по време на първата им среща. „Моето решение беше да пратя изпълнител на екзекуции. Не адвокат.“ Ето в какво бе допуснал да се превърне.

Установи, че мисли отново за Ларсен в леглото в стокхолмския му апартамент. Какво ли бе почувствал той, когато ножът преряза гърлото му? Имало е болка, разбира се, но не толкова много, тъй като истинската болка съпровожда единствено възстановяването. Трябва да надживееш болката, за да я почувстваш истински. Какво тогава? Може да е било тъга, че няма никога повече да види жена си и децата си, разкаяние за стореното по време на войната или просто гняв, че този палач от Лондон бе успял да влезе с взлом в собственото му жилище и бе довел със себе си не правосъдие, а убийство. 

Мигът на смъртта. Бонд щеше да го срещне един ден и да разбере всичките му тайни, но сега, взирайки се във водата, виждаше единствено собственото си отражение. 

– Познавал е човека, който го е убил – каза той.

– Как можеш да бъдеш сигурен?

– Дошъл е тук на среща. Не може да има друга причина. Тук няма нищо – и Бонд посочи към двете фигури в далечината. Момчето се бе обърнало към по-възрастния мъж и му шепнеше нещо на ухото. – Огледай се. Ако някой е идвал насам, той е щял да го види. Ако е мислел, че е в опасност, би се опитал да направи нещо. Поне би се обърнал и би се опитал да избяга. А беше застрелян в гърдите и отблизо. Просто си е стоял и е позволил на другия да го направи. 

– Прав си, Джеймс. Но има още нещо, което би могло да го доведе тук – Грифит посочи към постройката от другата страна на водата. Беше офисна сграда, четвъртита и съвсем безлична, на три етажа, с три реда прозорци на равни разстояния един от друг. Предвид формата на водния басейн щяха да им трябват десет или повече минути, за да отидат пеш дотам. Бонд видя двете големи сребристи букви над вратата – ФШ. Металът беше потъмнял, така че сега те не се виждаха много ясно.

– Ферикс Шимик – каза Бонд.

– Именно. Мястото тук е буквално на прага им. Не вярвам това да е съвпадение. 

– Кога им каза, че ще дойдем?

– В дванайсет и четиридесет – Грифит погледна часовника си. – Трябва да тръгваме… стига да няма нещо друго, което искаш да видиш.

Върнаха се при колата и седнаха в нея.

Когато потеглиха, рибарят и синът му се изправиха на крака. Двамата бяха корсиканци, но майката на момчето беше англичанка. Беше избягала от префинения си живот в Бъкингамшър, за да работи в един от така наречените caboulots, или „бар с хостеси“ в Аячо. Сега беше мъртва. На шест години момчето бе преболедувало менингит, от който оглуша, но пък се сдоби с необичайна дарба. 

Можеше да чете говор по устните, на три езика. 

Сега той повтори всичко, което Бонд бе казал. Бащата кимна, потупа сина си по главата и тръгна към една телефонна кабина, поставена малко по-встрани от кея. Набра един номер, като внимаваше пръстът му да попада в правилния отвор, а после пусна монета в процепа. Също като френско-африканския охранител, и той нямаше представа на кого се обажда.

– Името му е Джеймс. Той е приятел на англичанина, когото убиха. Двама са и сега тръгнаха към химическата компания, „Ферикс“. 

Никой не му благодари от другия край на линията, но човекът в телефонната кабина не го беше и очаквал. Чу само мълчание и после изщракване. Бащата постави слушалката на мястото ѝ, а после прегърна сина си през раменете.

– Ben battu, Paulu. 

Добре се справи.

– Ti ringraziu o bà. 

Двамата си тръгнаха, като оставиха въдиците и мъртвата риба на кея.