ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Втората световна война се явява вододел между двата периода на философията на екзистенциализма. Пред историческите събития Албер Камю и братята му по перо са длъжни да направят своя избор между свободата и робството. Избирайки първото, Камю не може да не преразгледа философските си възгледи, които неизбежно ще го заведат до задънена улица. За това той започва да търси един по-хуманистичен вариант на екзистенциализма: “Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!” По този начин Камю до известна степен опровергава предишните си схващания за аполитчността на изкуството.
Като размишлява за своето поколение, Камю пише, че то е “наследник на развратената история, в която са размесени падналите революции, обезумялата техника, мъртвите богове и обезсилената идеология..., където разумът се е унижил дотам, че да служи на ненавистта и угнетяването...”
Съвременната действителност, без съмнение, е ужасна, но Камю дълбоко се съмнява, че тя може да бъде променена. “Продължавам да мисля, че този свят е лишен от смисъл. Но знам, че нещо в него има смисъл и това, все пак, е човекът. В крайна сметка този свят се залюбава в правдата на човека и нашата задача е да го защитим от... собствената му съдба.
“Светът, според Албер Камю, се състои от самотници и мисията на твореца е да се опита да облекчи страданията им, да им помогне да излязат от мрака. Към края на живота си той се спира повече на темите за самотата и абсурдния страх (”Падането”). Поривът на писателя да достигне света е прекършен. На двете нива - философски и социално - концепциите на Албер Камю се изливат в метафизичния бунт на индивидуалния самотник. След автомобилна катастрофа в калта на крайпътния ров откриват недовършения ръкопис на “Първият човек” в кожената му чанта между неговия дневник и томче от Ницше...
Когато работил над “Разбунтуваният човек” (1950) Албер Камю казвал, че: “ злите гении на Европа носят имена на философи: Хегел, Маркс, Ницше... И ние сме принудени да живеем в сътворена от тях Европа.” По това време сталинската система е стигнала своя апогей, а марксисткото учение е държавна идеология. В тази забележителна книга авторът на “Чужденецът” и “Чумата” разглежда трагедията на философията, превърнала се в “пророчество” и идеология, оправдаваща държавния терор. “Пророчеството” притежава своя логика на развитие, различна от намеренията на философите- бунтари. Според Камю нито Маркс, нито Ницше биха одобрили деянията на своите “ученици”, но от техните теории са се родили нови цезари, докато от етиката на Кант или Толстой, от политическите теории на Джон Лок и Монтескьо не е произлязла необходимостта от масови убийства.
При всяка разработена идеологическа система историята се преосмисля, дотолкова, че не само съвременните, но и античните мислители могат да станат “предтечи” и дори “борци”. Всичко е въпрос на интерпретация и политическа конюнктура. Тоталитарните режими се появиха в Европа след Европейската война, която, както знаем, не подготвиха нито Маркс, нито Ницше. Моралните и политическите принципи на европейската цивилизация, възхвалявана до този момент от Стефан Цвайг, руханаха в окопите на войната, която оправдава в парламенти и университети, в църкви и по площади. “ Ако не беше тази проклета война, твърди Албер Камю, Адолф Хитлер би си останал неизвестен художник бояджия, а за Троцки и Сталин- Джугашвили щяха да знаят единствено историците на руското работническо движение.”...
АЛБЕР КАМЮ:
„Призванието на писателя е да обедини хората срещу диктатурата на злото!”
Нобеловата награда за литература Албер Камю (1913 - 1960) получава на 10 декември 1957 за :”... значението на литературните му произведения, поставящи с проницателна сериозност проблемите на нашия ден”. Получава я след Киплинг в момент, когато в културна Европа блестят имената на: Малро, Сартър, Пастернак, Сен Джон Перс и Бекет. Това, разбира се, предизвиква полемика във френските медии. На остра критика са подложени политическите му възгледи, които не се нравят на повечето от френските интелектуалци. Самият Камю заявява, че наградата трябвало да получи Андре Малро.
За тема на речта си в Стокхолм и Упсала Албер Камю избира “мястото на писателя в обществения живот”. По този важен за него въпрос той споделя свои мисли и в “Бунтуващият се човек” (1951)
КАТО ПРИЕМАМ НАГРАДАТА, с която вашата свободна Академия най- великодушно ме удостои, изпитвам чувство на огромна признателност и напълно съзнавам до каква степен това високо отличие превъзхожда моите скромни лични заслуги. Всеки човек, особено ако е творец, се стреми към признанието Това се отнася и за мен. Но узнавайки за вашето решение, неволно сравних неговата значимост с това, което всъщност представлявам. Всеки, който е още достатъчно млад и богат единствено със своите съмнения и още не е усъвършенствал писателското си майсторство, би изпитал чувство на уплаха при известието за това решение, поставило го под ослепителния прожектор на славата. И как би приел тази висока чест, след като в Европа други наистина големи писатели са осъдени да останат неизвестни?
Да, аз познах този панически страх, този вътрешен смут. И за да си възвърна душевния покой, трябваше да сравня моята скромна личност с този незаслужен дар на съдбата. И тъй като ми бе трудно да се сравня с наградата, опирайки се единствено на собствените си заслуги, аз не открих нищо друго, освен да призова на помощ онова, което през целия ми живот досега, при най-различни обстоятелства, ме поддържаше и крепеше, а именно представата за моето литературно творчество и ролята на писателя в обществото.
Позволете ми сега, изпълнен с чувства на благодарност и приятелство, да обясня това, доколкото ми е възможно.
Аз не мога да живея без моето творчество. Но никога не съм го поставял над всичко останало. Напротив, то ми е необходимо тъкмо за това: да не се отдалечавам от хората, да остана верен на себе си, да живея като другите. В моите очи творчеството не е единствената утеха за художника. То е средство да развълнува чувствата на повече хора, да им даде “избран”, възвишен образ на всекидневните страдания и радости. Ето защо то не задължава твореца да се уединява, подлага го на най-банални изпитания, предлага му универсални истини. Случва се така, че човек избира участта на артиста, защото се чувства “избран”, но твърде скоро се убеждава, че неговото изкуство черпи сили от един извор: признанието за равенството с околните. Творецът се създава и укрепва именно в това непрекъснато лутане между себе си и другите, по пътя към красотата и към човешкото общуване, без които не може. Ето защо на истинския творец е чуждо високомерното презрение: той уважава другите и не ги съди. И ако трябва да избере нечия страна, избира страната на обществото, което според великото изречение на Ницше “Да царува е дадено не на Съдбата, а на Твореца”.
По тази причина ролята на писателя е неотделима от човешките задължения и грижи. Той не бива да бъде слуга на политиците, на онези, които правят историята, а на тези, които я изтърпяват. В противен случай го заплашват самота и отлъчване от изкуството.
Само мълчанието на никому неизвестния затворник, обречен на унижения някъде накрай света, е достатъчно да избави писателя от мъките на обособеността. Но нито един от нас не е достатъчно велик за това призвание. При всички обстоятелства в своя живот - неизвестен или прочут, окован във веригите на тиранията или относително свободен - писателят трябва да бъде солидарен с хората. Единствено това ще оправдае неговото съществувание, разбира се, ако разчита само на себе си и служи на истината и свободата. Призванието на писателя е да обедини хората срещу диктатурата на Злото. Той не може да разчита на робството и лъжата, които са навсякъде. Каквито и да са личните му слабости, благородството на занаята ще се основава върху тези две трудно изпълними задължения - в отказа да лъжеш и в съпротивата срещу робството.
Повече от двадесет години аз, изхвърлен и безпомощен - като всички мои връстници - в лудия водовъртеж на времето, поддържах у себе си смътното усещане, че професията на писателя днес е почетна, че това занятие задължава и задължава не само да се пише. Ние, родените в края на Първата световна война, навършихме двадесет години в момента, когато Хитлер заграби властта и започна кошмарът на Испанската гражданска война, а след нея и Втората световна, с ада на концлагерите.
Днес трябва да възпитаваме своите синове и да създаваме ценности в свят, застрашен от нови войни. Затова не мисля, че можете да искате от нас да бъдем оптимисти. Дори поддържам мнението, че сме задължени да разберем - естествено, без да преставаме да се борим - грешката на онези, които не устояха пред отчаянието и паднаха в бездната на съвременния нихилизъм. Но фактът си остава факт: повечето от нас - както в моята родина, така и в цяла Европа - вече отхвърлят този нихилизъм и потърсиха нов смисъл на живота. Ние трябва да овладеем изкуството да живеем във време на несигурност, пред прага на нови световни бури.
Нашето поколение повярва, че е призвано да преобрази света, всъщност това иска всяко ново поколение. Но за съжаление ние не успяхме да направим нещо голямо, въпреки желанието си. И все пак се борихме за истината и свободата. Затова мисля, че това поколение заслужава да бъде похвалено, особено там, където се принася в жертва. По тази причина аз искам да преадресирам почестите, които днес ми оказвате.
И сега, отдавайки дължимото на благородния занаят на писателя, аз бих искал и да определя неговото истинско място в обществения живот, макар той да не притежава други титли и достойнства освен тези, които дели със своите събратя по перо и борба: беззащитни, но твърди, несправедливи, но влюбени в справедливостта, раждащи своите творения без срам, но и без гордост, пред очите на всички, вечно раздвоени между страданието и красотата, и накрая, призвани да извикат от глъбините на двойствената душа на художника образи, които той упорито и безнадеждно се мъчи да утвърди сред разрушителния ураган на историята. Кой след това би се осмелил да иска от него готови решения? Истината е нещо загадъчно - тя вечно се изплъзва - трябва да се завоюва отново и отново. Свободата е опасна - да я обладаеш е трудно. Трябва да се стремим към тези две цели макар и с повече труд, но решително да се придвижваме напред, при все че знаем колко неуспехи и падания ни дебнат по този трънлив път. Що се отнася до мен, аз никога не бих се отказал от светлината, от радостта на битието, от свободния живот. И макар и стремежът към всичко това да е бил причина за моите грешки и заблуди, той действително ми е помогнал да усвоя своя занаят, помага ми и сега, подбужда ме инстинктивно да се държа за всички осъдени на безмълвие и немота хора, които поднасят своя живот единствено благодарение на спомените или на кратките, неочаквани мигове на щастие.
И така, определил своята истинска същност, своите предели, дългове, а също и символа на трудната си вяра, аз чувствам колко по-леко ми е сега. В заключение искам да благодаря за вашата необятна щедрост, за отличието, с което ме удостоихте. И в знак на моята признателност, да дам тук клетва за вярност, която истинският творец всекидневно си дава мълчаливо, в душата...
БУНТ И РЕВОЛЮЦИЯ
По принцип революцията убива Бога в лицето на неговия наместник. А революцията на ХХ век убива всичко, което е оцеляло, за да освети историческия нихилизъм. Каквито и да са пътищата на този нихилизъм, веднъж укрепил се, той въздига храм на Цезар. Да избираш историята и само нея, означава да се изказваш в полза на нихилизма и против уроците на бунта. Онези, които рискуват да се потопят в историята, заради ирационалното, твърдейки, че тя е лишена от смисъл, откриват у нея робството и терора, света на концлагерите. Тези, които си блъскат главата над нея и проповядват абсолютен рационализъм, намират същото робство и терор, същата лагерна система. Фашизмът се надяваше да предизвика пришествието на ницшеанския свръхчовек. И разбра, че ако Бог съществува, той може да бъде всичко, но най- много - властелин на смъртта. Ако човек иска да стане Бог, длъжен е да отнеме правото на живот и смърт на другите. Но ако се превърне в обикновен доставчик на трупове ще бъде не Бог, а получовек, гнусен слуга на смъртта. Рационалистичната революция на свой ред се стреми да реализира предсказаното от Маркс за тоталния човек... Би било несправедливо да отъждествяваме целите на фашизма с руския комунизъм.
Фашизмът предполага възхвала на палача от същия палач, т.е. самовъзхвала! Комунизмът е още по- драматичен: при него жертвите трябва да възхваляват своите палачи. Фашизмът никога не се е стремил да освободи човечеството изцяло, неговата цел е освобождението на един за сметка на други. Изхождайки от своите велики принципи, комунизмът се стреми към освобождението на всички чрез всеобщо и “временно” заробване. Наистина, не можеш да отречеш величието на неговите идеи! Но напълно справедливо е да отъждествяваш техните средства (на фашизма и комунизма). Политическият си цинизъм те черпят само от един извор - моралния нихилизъм! Всичко ставаше така: сякаш потомците на Щирнер и Нечаев служеха на Каляев и Сюли Прюдон. А днес нихилистите се готвят да седнат на трона.
Мислите, които претендират да ръководят нашия свят в името на революцията, всъщност осъществиха идеологията на съглашателството, а не на бунта. Ето защо нашето време е епохата на техниката на унищожението - явно и тайно.
Веднъж поддала се на нихилизма, революцията се отрече от своите бунтарски корени. Възненавидял смъртта и бога на смъртта, отчаян, че не ще постигне безсмъртието, човек пожела да се освободи от всичко земно...
Съвременната революция отрича всяка ценност, а самата тя се счита за ценностно съждение. Чрез нея човек желае да властва над света. Но защо, след като всичко на този свят е безсмислено? Унищожението на човека е само начин за утвърждаването му. Терорът и концлагерът са крайни средства, към които прибягва в стремежа си да се избави от самотата. Стремежът към единство трябва да се реализира ако не другаде, поне в... общия гроб. Хората се убиват в името на отрицанието на смъртта, в името на всеобщото безсмъртие. Но заедно с това доказват, че не могат един без друг, че трябва непременно да утолят своята жажда, своята ужасяваща жажда за братство. “Всяка твар се нуждае от радост, ако я няма, се нуждае от друга твар”. И тогава започват да се стремят към властта, онези, които не приемат страданията на битието и смъртта. “Самотата е власт”, писа някога Маркиз дьо Сад. Хилядите самотници, които властват, се нуждаят от хиляди други хора, защото властта на едни се крепи върху страданията на други.
Но нихилизмът се стреми към битието и това е достатъчно, за да се превърне светът в пустиня. Европа, родината на хуманизма, е вече родина на безчовечността и омразата. Това е нашата действителност - имаме ли право да се отречем сега от нея? Ако нашата история е нашият ад - трябва ли да се извръщаме от нея? Мисля, че не бива да затваряме очи пред този кошмар, а да поемем отговорността за него, да преодолеем онези, които го предизвикват. Този магарешки бодил може да поникне само върху почва, пълна с беззакония. В заключителния етап на схватката, в която влезе нашата епоха, враговете остават враждуващи братя. Дори да ги уличим в заблужденията им, не можем да изпитваме към тях някакво презрение или пък ненавист: бедствията са вече наша обща родина, нашата обетована земя.
Трябва да се откажем от стремежа към мир и покой - това е равносилно да оправдаем беззаконието. Привикналите да оплакват миналите щастливи времена, няма да успеят да скрият истинските си цели: не към премахване на нищетата се стремят те, а към това да й запушат устата. Да бъде благословено нашето време, в което нищетата ще изпие своята чаша и няма да даде покой и сън на ситите! Още Жозеф дьо Местр говореше за “ужасната проповед, която революцията чете на кралете”. С повече страст тя чете тази проповед на днешните управници. Във всяка дума и във всяко дело дори престъпното, се таят кълновете на новите ценности, които трябва да открием и представим на света. Бъдещето е непредсказуемо: очакваното възраждане може и да не настъпи. Но дори да е лъжлива и престъпна диалектиката на историята, светът, поддал се на фалшивата идея, може да се реализира и чрез престъплението. Но за нас тази отстъпка съвсем не е приемлива: ние предпочитаме истинското възраждане.
Намираме се пред избор: да се възродим или да умрем. Противоречивостта на бунта стигна до своя предел, до самоотричането. Бунтът трябва или да загине със света, в който се е родил, или да остане верен на себе си, а заедно с това и на новия порив на силите. Преди да продължим трябва да изясним това противоречие. Нашите екзистенциалисти (в този момент също под властта на историзма и неговите противоречия) дават едно не особено подходящо определение: “революцията била прогрес по отношението към бунта”, а “бунтовникът не бил революционер”!
Но всъщност тези противоречия са по-конкретни. Всеки революционер е и бунтовник в крайна сметка, а ако не е такъв, се превръща в чиновник или полицай, т.е. в противник на бунта. Но истинският бунтовник в крайна сметка неизменно се опълчва срещу революцията. Така че за прогрес тук не може да се отвори: двата аспекта съществуват едновременно, а противоречията между тях нарастват като лавина. И всеки революционер става или потисник или еретик. В тази чиста историческа вселена, която си избрахме, бунтът и революцията са пред една дилема: полицейския участък или лудницата!
На това нито историята е напълно безплодна. Не е извор на ценности или на нихилизъм. Но трябва ли да се създават извън исторически ценности в царството на вечната мисъл? Би било равносилно на оправдание на историческата несправедливост и човешката нищета. Клеветата в този свят води към определението на Ницше за нихилизма...
Абсолютната революция предполага и абсолютна податливост на човешката природа, възможността за свеждането на човека до проста историческа сила. А бунтът е протест на човека срещу превръщането му във вещ. Бунтът е утвърждаване на общата за всички хора природа, неподвластна на света на силата. Историята, разбира се, има предел - в този смисъл революционерите са прави. Но разбунтуваният човек на свой ред установява някакъв предел в историята.
На този предел се заражда предвестието на новата ценност. Днешната цезарска революция безпощадно воюва с това предвестие, тъй като той отбелязва нейния разгром и безплодността на принципите й. През 1950 година съдбата на света вече не се решава, както считат някои, в сблъсъка между буржоазния и революционния модел. Техният край е еднакъв. Решава се съдбата между силите на бунта и силите на цезарската революция. Подпомогната от своята полиция, съдилища и чистки, възтържествувалата революция се опитва да докаже, че човешката природа в действителност не съществува. Усмиреният бунт, със своите противоречия, страдания и безкрайни поражения и гордост, се стреми да обогати тази природа с болка и надежда.
“Аз се бунтувам, следователно съществувам”, казваше робът. Метафизичният бунт промени тази формула в: “Аз се бунтувам, следователно съм сам”. Според тази формула живеем днес, няма съмнение. Но ако се чувстваме сами под небето, ако сме обречени на смърт, можем ли да твърдим, че наистина съществуваме? Като си зададе този въпрос, метафизичният бунт се опита да си създаде битие. След което чисто историческите мислители се опитаха да твърдят, че битието е равнозначно на деянието. “Ние не съществуваме, твърдяха те, но сме длъжни да съществуваме каквото и да стане”.
Нашата революция е опит за завоюване на ново битие чрез деяние неподвластно на моралните норми. Ето защо тази революция се обрече на битие заради историята. Битие в условията на терора. От нейна гледна точка човек не струва нищо! Тъкмо тогава е бил преодолян и последния предел. Бунтът отначало бил предаден, после логически унищожен...
Бунтът е отказ от една част от битието в името на друга, която той превъзнася. И колкото повече я превъзнася, толкова по-непримирим е отказът... Бунтът претендира за единство, историческата революция - за тоталност. Бунтът изхожда от относителното отрицание, революцията - от абсолютното отрицание. Бунтът е съзидателен, революцията - нихилистична. Бунтът е призван да съзидава заради битието, а революцията - заради отрицанието... “Подчинявайте се!”, говорил на своите поданици Фридрих Велики. А когато умирал, казал:” Уморих се да управлявам роби”. За да избегне абсурдната съдба, да се върне към творческите извори на бунта, революцията трябва да се отрече от своите принципи, от нихилизма, от чисто историческите ценности. Тя не може да бъде съзидателно начало, ако не се подчини на известни закони - морални или метафизични, годни да уравновесят бълнуванията на историята. Презрението на революцията към лицемерния морал на буржоазното общество е напълно оправдано. Но нейното безумие е в презрението на морала. В изворите й, в дълбоките й стремления се таят правила, които могат да бъдат нейното ръководство за действие.
Преведе от френски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
