ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Втората световна война се явява вододел между двата периода на философията на екзистенциализма. Пред историческите събития Албер Камю и братята му по перо са длъжни да направят своя избор между свободата и робството. Избирайки първото, Камю  не може да не преразгледа философските си възгледи, които неизбежно  ще го  заведат до задънена улица. За това той започва да търси един по-хуманистичен вариант на екзистенциализма: “Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!” По този начин Камю до известна степен опровергава предишните си схващания за аполитчността на изкуството.

Като размишлява за своето поколение, Камю  пише, че то е “наследник на развратената история, в която са размесени падналите революции, обезумялата техника, мъртвите богове и обезсилената идеология..., където разумът се е унижил дотам, че да служи на ненавистта и угнетяването...” 

Съвременната действителност, без съмнение, е ужасна, но Камю дълбоко се съмнява, че тя може да бъде променена. “Продължавам да мисля, че този свят е лишен от смисъл. Но знам, че нещо в него има смисъл и това, все пак, е човекът. В крайна сметка този свят се залюбава в правдата на човека и нашата задача е да го защитим от... собствената му съдба. 

“Светът, според Албер Камю, се състои от самотници и мисията на твореца е да се опита да облекчи страданията им, да им помогне да  излязат от мрака. Към края на живота си той се спира  повече на темите за  самотата и абсурдния страх  (”Падането”). Поривът на писателя да достигне света е прекършен. На двете нива - философски и социално - концепциите на Албер Камю се изливат в метафизичния бунт на индивидуалния самотник. След автомобилна катастрофа в калта на крайпътния ров откриват недовършения ръкопис на “Първият човек” в кожената му чанта между неговия дневник и томче от Ницше...

Когато работил над “Разбунтуваният човек” (1950) Албер Камю казвал, че: “ злите гении на Европа носят имена на философи: Хегел, Маркс, Ницше... И ние сме принудени да живеем в сътворена от тях Европа.” По това време сталинската система е стигнала своя апогей, а марксисткото учение е държавна идеология. В тази забележителна книга авторът на “Чужденецът” и “Чумата” разглежда трагедията на философията, превърнала се в “пророчество” и идеология, оправдаваща  държавния терор. “Пророчеството” притежава своя логика на развитие, различна от намеренията на философите- бунтари. Според Камю нито Маркс, нито Ницше биха одобрили деянията на своите  “ученици”, но от техните теории са се родили нови цезари, докато от етиката на Кант или Толстой, от политическите теории на Джон Лок и Монтескьо не е произлязла необходимостта от масови убийства.

При всяка разработена идеологическа система историята се преосмисля, дотолкова, че не само съвременните, но и античните мислители могат да станат “предтечи” и дори “борци”. Всичко е въпрос на интерпретация и политическа  конюнктура. Тоталитарните режими се появиха в Европа след Европейската война, която, както знаем, не подготвиха нито Маркс, нито Ницше. Моралните и политическите принципи на европейската цивилизация, възхвалявана до този момент от Стефан Цвайг, руханаха в окопите на войната, която оправдава в парламенти и университети, в църкви и по площади. “ Ако не беше тази проклета война, твърди Албер Камю, Адолф Хитлер би си останал неизвестен художник бояджия, а за Троцки и Сталин- Джугашвили щяха да знаят единствено историците на  руското работническо движение.”...

 

БУНТ И РЕВОЛЮЦИЯ

По принцип революцията убива Бога в лицето на неговия наместник. А революцията на ХХ век убива всичко, което е оцеляло, за да освети историческия  нихилизъм. Каквито и да са пътищата на този нихилизъм, веднъж укрепил се, той въздига храм на Цезар. Да избираш историята и само нея, означава да се изказваш в полза на нихилизма и против уроците на бунта. Онези, които рискуват да се потопят в историята, заради ирационалното, твърдейки, че тя е лишена от смисъл, откриват у нея робството  и терора, света на концлагерите. Тези, които си блъскат главата над нея и проповядват абсолютен рационализъм, намират същото робство и терор, същата лагерна система. Фашизмът се надяваше да предизвика пришествието на ницшеанския свръхчовек. И разбра, че ако Бог съществува, той може да бъде всичко, но най- много - властелин на смъртта. Ако човек иска да стане Бог, длъжен е да отнеме правото на живот и смърт на другите. Но ако се превърне в обикновен доставчик на трупове ще бъде не Бог, а получовек, гнусен слуга на смъртта. Рационалистичната революция на свой ред се стреми да реализира предсказаното от Маркс за тоталния човек... Би било несправедливо да отъждествяваме целите на фашизма с руския  комунизъм. 

Фашизмът предполага възхвала на палача от същия палач, т.е. самовъзхвала!  Комунизмът е още по- драматичен: при него жертвите трябва да възхваляват своите палачи. Фашизмът никога не се е стремил да освободи човечеството изцяло, неговата цел е освобождението на един за сметка на други. Изхождайки от своите велики принципи, комунизмът се стреми към освобождението на всички чрез всеобщо и “временно” заробване. Наистина, не можеш да отречеш величието на неговите идеи! Но напълно справедливо е да отъждествяваш техните средства (на фашизма и комунизма). Политическият си цинизъм те черпят само от един извор - моралния нихилизъм! Всичко ставаше така: сякаш потомците на Щирнер и Нечаев служеха на Каляев и  Сюли Прюдон. А днес нихилистите се готвят да седнат на трона.

Мислите, които претендират да ръководят нашия свят в името на революцията, всъщност осъществиха идеологията на съглашателството, а не на бунта. Ето защо нашето време е епохата на техниката на унищожението - явно и тайно.

Веднъж поддала се на нихилизма, революцията се отрече от своите бунтарски корени. Възненавидял смъртта и бога на смъртта, отчаян, че не ще постигне безсмъртието, човек пожела да се освободи от всичко земно...

Съвременната революция отрича всяка ценност, а самата тя се счита за ценностно съждение. Чрез нея човек желае да властва над света. Но защо, след като всичко на този свят е безсмислено? Унищожението на човека е само начин за утвърждаването му. Терорът  и концлагерът са крайни средства, към които прибягва в стремежа си да се избави от самотата. Стремежът към единство трябва да се реализира ако не другаде, поне в... общия гроб. Хората се убиват в името на отрицанието на смъртта, в името на всеобщото безсмъртие. Но заедно с това доказват, че не могат един без друг, че трябва непременно да утолят своята жажда, своята ужасяваща жажда за братство. “Всяка твар се нуждае от радост, ако я няма, се нуждае от друга твар”. И тогава започват да се стремят към властта, онези, които не приемат страданията на битието и смъртта. “Самотата е власт”, писа някога Маркиз дьо Сад. Хилядите самотници, които властват, се нуждаят от хиляди други хора, защото властта на едни се крепи върху страданията на други.

Но нихилизмът се стреми към битието и това е  достатъчно, за да се превърне светът в пустиня. Европа, родината на хуманизма, е вече родина на безчовечността и омразата. Това е нашата действителност - имаме ли право да се отречем сега от нея? Ако нашата история е нашият ад - трябва ли да се извръщаме от нея? Мисля, че не бива да затваряме очи пред този кошмар, а да поемем отговорността за него, да преодолеем онези, които го предизвикват. Този магарешки бодил може да поникне само върху почва, пълна с беззакония. В заключителния етап на схватката, в която влезе нашата епоха, враговете остават враждуващи братя. Дори да ги уличим в заблужденията им, не можем да изпитваме към тях  някакво презрение или пък ненавист: бедствията са вече наша обща родина, нашата обетована земя.

Трябва да се откажем от стремежа към мир и покой - това е равносилно да оправдаем беззаконието. Привикналите да оплакват миналите щастливи времена, няма да успеят да скрият истинските си цели: не към премахване на нищетата се стремят те, а към това да й запушат устата. Да бъде благословено нашето време, в което нищетата ще изпие своята чаша и няма да даде покой и сън на ситите! Още Жозеф дьо Местр говореше за “ужасната проповед, която революцията чете на кралете”. С повече страст тя чете тази проповед на днешните управници. Във всяка дума и във всяко дело дори престъпното, се таят кълновете на новите ценности, които трябва да открием и представим на света. Бъдещето е непредсказуемо: очакваното възраждане може и да не настъпи. Но дори да е лъжлива и престъпна диалектиката на историята, светът, поддал се на фалшивата идея, може да се реализира и чрез престъплението. Но за нас тази отстъпка съвсем не е приемлива: ние предпочитаме истинското възраждане.

Намираме се пред избор: да се възродим или да умрем. Противоречивостта на бунта стигна до своя предел, до самоотричането. Бунтът трябва или да загине със света, в който се е родил, или да остане верен на себе си, а заедно с това и на новия порив на силите. Преди да продължим трябва да изясним това противоречие. Нашите екзистенциалисти (в този момент също под властта на историзма и неговите противоречия) дават едно не особено подходящо определение: “революцията била прогрес по отношението към бунта”, а “бунтовникът не бил революционер”!

Но всъщност тези противоречия са по-конкретни. Всеки революционер е и бунтовник в крайна сметка, а ако не е такъв,  се превръща в чиновник или полицай, т.е. в противник на бунта. Но истинският бунтовник в крайна сметка неизменно се опълчва срещу революцията. Така че за прогрес тук не може да се отвори: двата аспекта съществуват едновременно, а противоречията между тях нарастват като лавина. И всеки революционер става или потисник или еретик. В тази чиста историческа вселена, която си избрахме, бунтът и революцията са пред една дилема: полицейския участък или лудницата! 

На това нито историята е напълно безплодна. Не е извор на ценности или на нихилизъм. Но трябва ли да се създават извън исторически ценности в царството на вечната мисъл? Би било равносилно на оправдание на историческата несправедливост и човешката нищета. Клеветата в този свят води към определението на Ницше за нихилизма...

Абсолютната революция предполага и абсолютна податливост на човешката природа, възможността за свеждането на човека до проста историческа сила. А бунтът е протест на човека срещу превръщането му във вещ. Бунтът е утвърждаване на общата за всички хора природа, неподвластна на света на силата. Историята, разбира се, има предел - в този смисъл революционерите са прави. Но разбунтуваният човек на свой ред установява някакъв предел в историята.

На този предел се заражда предвестието на новата ценност. Днешната цезарска  революция безпощадно воюва с това предвестие, тъй като той отбелязва  нейния разгром и безплодността на  принципите й. През 1950 година съдбата на света вече не се решава, както считат някои, в сблъсъка между буржоазния и революционния модел. Техният край е еднакъв. Решава се съдбата между силите на бунта и силите на цезарската революция. Подпомогната от своята полиция, съдилища и чистки, възтържествувалата революция се опитва да докаже, че човешката природа в действителност не съществува. Усмиреният бунт, със своите противоречия, страдания и безкрайни поражения и гордост, се стреми да обогати тази природа с болка и надежда.

“Аз се бунтувам, следователно съществувам”, казваше робът. Метафизичният бунт промени тази формула в: “Аз се бунтувам, следователно съм сам”. Според тази формула живеем днес, няма съмнение. Но ако се чувстваме сами под небето, ако сме обречени на смърт, можем ли да твърдим, че наистина съществуваме? Като си зададе този въпрос, метафизичният бунт се опита да си създаде битие. След което чисто историческите мислители се опитаха да твърдят, че битието е равнозначно на деянието. “Ние не съществуваме, твърдяха те, но сме длъжни да съществуваме каквото и да стане”.

Нашата революция е опит за завоюване на ново битие чрез деяние неподвластно на моралните норми. Ето защо тази революция се обрече на битие заради историята. Битие в условията на терора. От нейна гледна точка човек не струва нищо! Тъкмо тогава е бил преодолян  и последния предел. Бунтът отначало бил предаден, после логически унищожен...

Бунтът е отказ от една част от битието в името на друга, която той превъзнася. И колкото повече я превъзнася, толкова по-непримирим е отказът... Бунтът претендира за единство, историческата революция - за тоталност. Бунтът изхожда от относителното отрицание, революцията - от абсолютното отрицание. Бунтът е съзидателен, революцията - нихилистична. Бунтът е призван да съзидава заради битието, а революцията - заради отрицанието... “Подчинявайте се!”, говорил на своите поданици Фридрих Велики. А когато умирал, казал:” Уморих се да управлявам роби”. За да избегне абсурдната съдба, да се върне  към творческите извори на бунта, революцията трябва да се отрече от своите принципи, от нихилизма, от чисто историческите ценности. Тя не може да бъде съзидателно начало, ако не се подчини на известни  закони - морални или метафизични, годни да уравновесят бълнуванията на историята. Презрението на революцията към лицемерния морал на буржоазното общество е напълно оправдано. Но нейното безумие е в презрението на морала. В изворите й, в дълбоките й стремления се таят правила, които могат да бъдат нейното ръководство за действие.

Преведе от френски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Винаги казвай истината, мисли преди да говориш, а след това си записвай.”

Луис Карол, английски писател, роден на 27 януари преди 190 години

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Страсти и стълкновения за четвъртата „Матрица“

Защото, нека не се залъгваме – това си е поп културен феномен, съизмерим със „Звездни войни“ и „Терминатор“ и всеки, пък бил и негов създател, дръзнал да прави продължение след две десетилетия, неизбежно ще трябва да приеме пороя от противоречиви мнения и оценки, които ще го съпътстват. Анализ на Борислав Гърдев

Симетрията и нейното нарушаване

 

Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна.

Немерената реч на Георги Борисов

 

 Силвия Чолева за  "Откаченият вагон" биографичната книга на поета и издател