Народният театър „Иван Вазов” ще почете Стефан Цанев с две от емблематичните му творби: трагедиите „Процесът против богомилите” и „Духът на поета”. Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му „Последната нощ на Сократ“ и „Другата смърт на Жанна д`Арк“, са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др. Цанев даде интервю за БНР.
-------
Вие казвате, че към трагедията „Процесът срещу богомилите“ вие насочило едно актуално тогава събитие – смазването на Пражката пролет от съветски и наши войски. Ако сега започнете нова пиеса, какви съвременни събития ще имате като повод?
- Сега времето кипи от събития, така че всяко едно е достойно да бъде описано, но стига да намериш ключа към неговото отразяване, особено в драматургична форма. Особено тези атентати, тази борба между, може би, религиите… Това е благодатна тема за драматургията, битка между боговете, също. Така че става, когато има остър конфликт.
В редица Ваши творби поставяте въпроса за националния ни характер и съдба като българи. Какъв е Вашият извод сега? Събужда ли се нацията ни за нещо по-добро?
- Аз съм голям оптимист за нашата нация, защото наблюдавам преди всичко младежите. Когато човек се запознава с младите хора, той надниква в бъдещето. Аз имам много добро впечатление – първо, ако говорим за литературата, това поколение на 70-те години, които са сега на 45,50- годишни – на Елин Рахнев, Георги Господинов, на Карбовски, ако искате… Това поколение много мощно настъпва в нашата литература и именно то ще отрази най-истински проблемите, защото те имаха шанса да учат по време на социализма, да растат, тоест, те познават социализма, от който излязохме, а работят сега като възрастни мъже в съвременната ситуация. Просто те идват от една епоха без да са участвали в нея, без да са омърсени ръцете им, с чиста съвест, а познават и двете неща. Това е много мощно поколение според мен. Ако говорим по-широко, разбира се, нашият народ в момента е твърде сепнат от промяната, която се случи – това се невероятни промени, рушат се мирозрения и не може толкова бързо – за десетина, двайсет години човек да се ориентира и да промени своята същност. На това се дължи тази апатия, която е обхванала народа ни, понеже времето ни е съпроводено с най-лошото – лицемерието във всички сфери на нашия живот, едно грамадно лицемерие. То убива вътрешния импулс на човека да протестира, а и не знае срещу какво да протестира. Но аз се надявам, че нашият народ полека излиза от тази апатия и по нататък сам ще решава своите съдби, кой да го управлява.
Всички знаем в какво време живеем. Имаме ли днес нужда от мечти?
- Ако няма илюзии, то няма двигател, за да вървиш напред. И нека повече да има глупаци, както ги наричат, които да си въобразяват разни неща, които искат да постигнат. Дали се нарича мечта или илюзия, това няма никакво значение, но това е всъщност примамката, която те води напред. И сега имаме нужда от колкото се може повече мечти.
Като погледнете назад смятате ли, че имате творби, плод на някогашни илюзии и вече не звучат съвременно?
- Ами сигурно, сигурно. Особено сред стиховете. Навремето аз не послушах Атанас Далчев, който ми казваше да не се занимавам с политика и да не хабя таланта, че поезията си има свои теми – Бог, смъртта, живота, любовта. И действително, за съжаление, някога съм писал стихове на политически теми. И, разбира се, тези стихове умират заедно с умрелите политически илюзии на времето. В другите неща, в драмите, имам по-малко грехове.
Стоите ли зад максимализма на „Носете си новите дрехи, момчета!“?
- Да, стоя и то с още по-голяма ярост, защото нравственият максимализъм е мерило за честността на поета. Това не бива задължително да се пренася върху другите хора, но поетът трябва да бъде нравствен максималист, което не значи, че той носи тези нравствени добродетели, но е безсмислено да пише стихове, ако поне не проповядва този максимализъм. Имам едно изречение, което си повтарям винаги: При всеки въпрос, поетът трябва да направи световен въпрос, иначе няма смисъл да го пише“.
