Явор Гърдев е театрален и кинорежисьор. През 1997 г. завършва „Философия“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а през 1998 г. получава магистратура по „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Иван Добчев във НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Специализира и получава допълнителна квалификация на множество форуми в различни институции в Германия, Франция, Великобритания и САЩ (1996 – 2003).

Някои от най-запомнящите се спектакли, които е поставял през годините, са „Във въздуха“ от Алексей Шипенко (Драматично-куклен театър – Хасково), „Бурята“ от Уилям Шекспир (Държавен театър Адана, Турция), „Грозният“ от Мариус фон Майенбург (Саратовски държавен академичен театър „И.А. Слонов“, Саратов, РФ), „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър (Малък Градски Театър Зад Канала, София) и много други.

Спектакълът "Крал Лир" на Явор Гърдев беше първата тема в инициативата "Представленията, които ни създадоха", която се провежда в Yalta Art Room. В рамките на инициативата предстоят още дискусии с известни режисьори, включително Теди Москов за "Майстора и Маргарита", Лилия Абаджиева за "Отело" и др.

------

АЛЕКСАНДЪР ДЕТЕВ, DW

Открихте инициативата "Представленията, които ни създадоха" с дискусия за "Крал Лир", който поставихте за първи път в Народния театър през 2006 година. Защо точно тази постановка?

-  По желание на инициаторите на поредицата от Yalta Art Room. Те заявиха изрично желание да обсъдим точно тази постановка. Разбира се, след като преди това си я припомним чрез фотографии и видеофрагменти. Изборът, както ми съобщиха, от една страна е бил определен от тяхно проучване в интернет, а от друга - самите организатори на инициативата се оказаха и персонално повлияни от тази постановка, така че разговорът съдържаше и споделен персонален зрителски опит. 

 

Трагедията на Шекспир се върти около темите за властта и алчността. С какво асоциирахте властта в България през 2006, когато беше премиерата, през 2010 - когато поставихте представлението за последен път, и с какво я асоциирате днес - през 2024 година?

- И трите пъти с едно и също нещо - с манталитетните основания, които правят невъзможно разделението на властите в общество, в което стадните страхове търсят да делегират всички възможни видове власт на едно единствено лице. Този нагон да се установяват прости и прегледни властови йерархии се обуславя от паническия страх хората да не се объркат от кого точно зависи всичко в този живот. В такива общества разделянето на "едно кралство" става равносилно на бедствие, а както виждаме в "Крал Лир", води и до непреодолими семейни проблеми с трагични последствия.

 

А кой е българският еквивалент на Крал Лир?

- На терена има трима кандидати за подобна аналогия, но и при тримата - Ахмед Доган, Бойко Борисов и Румен Радев, аналогията не е достатъчно точна, тъй като при нас става дума по-скоро за задкулисни обединени царства, които пращят по шевовете, но при "царете" им не се наблюдава и помен от желание да ги раздробяват. Напротив, доколкото виждам, царете правят всичко, за да ги удържат в цялост. 

Друго сходство с "Крал Лир" е, че парчета от държавата у нас все още се делегират като "чеиз", с очакване за патриархално-кланова лоялност, тоест по логиката на родовото онаследяване. В тази точка аналогията мажду "Крал Лир" и нашата ситуация е малко по-плътна, тъй като, ако използвам категориалния апарат на Вебер, властта тук все още в по-голяма степен обитава традиционните патриархално-харизматични полета, отколкото правно-рационалните. Затова по-точните аналогии си остават с Дон Корлеоне, отколкото с Крал Лир. Местните патриархални босове едва ли ще се размекнат и ще зараздават власт на някакви си дъщери. Предполагам, те биха си останали по-големи реалисти от Крал Лир, дори във фазата на размекване на старческите сърца.

 

Стана ли обществото ни по-алчно? И ако да - алчно за какво?

- Да, стана пределно алчно за забележимост. Играта в момента се води от алчност за печелене на чуждото внимание. Чуждото внимание е бленуваната ценност днес, а да се окажеш в епицентъра на интереса му - квинтесенцията на успеха. В този момент вниманието е най-ликвидната валута, а търговията с него - особено печеливш бизнес. Съвсем не само тук.

 

Театралните зали в България днес сякаш са по-пълни отвсякога. Но все по-често път до сцената си проправят най-евтиният хумор и език. Има ли баланс между високото изкуство и евтиното забавление? Има ли достатъчно публика и за първото?

- Преди всичко пространствената метафора "високо-ниско", отнесена към изкуството, все още произвежда смисъл предимно в средите на бумърите. Йерархична вертикала от подобен тип не означава почти нищо в референтните полета на трите следващи живи генерации и ако още не е изцяло нивелирана в съзнанието на последните, то тя се крепи на косъма на недозабравения спомен от някакви уроци в училище и лекции по университетите. 

Вертикализираната ценностна схема няма как да работи в среда, в която няма доминантни центрове на естетическа власт, които да са овластени да оценяват експертно значимостта на естетическите приноси по вертикалната ос "високо-ниско". Има някакви остатъци от интуиции за бивша такава овластеност, разбира се, но те вече са извън политическо обращение. Зад борда са, така да се каже. Поради това естетическите феномени в театъра съществуват в единна дифузна среда на конкуренция без осезаеми естетически правила. Фактът, че има много публика, разбира се, е чудесна новина, но от нейното наличие все още не следва, че културният пейзаж скоро ще престане да изглежда като първичен бульон, в който свободно се реят цървул, контрабас, видеоинсталация, силиконова джука и народен будител. В равноправно единство. 

 

Главната роля в "Крал Лир" изпълнява покойният Наум Шопов. Умеем ли днес да разпознаваме авторитетите в обществото ни и умеят ли те да разпознават своята роля?

- Ако се позова на най-простите и понятни схващания, авторитетът се основава на легитимност, която или се делегира свободно от хората, или им се налага с насилие. Във втория случай авторитетът се основава на страх и изчезва в момента, в който отслабне източникът на насилие, а в първия случай говорим за хора като Наум Шопов, чиято легитимност и съответно авторитетност произтичат изцяло от магнетичността и професионалните им качества. Нямаше никаква необходимост хората да познават лично Наум Шопов, за да го преживяват като авторитет. Достатъчно беше да са го видели на сцена или екран, за да предизвика огромен респект у тях. Наум умееше да провокира и обитава въображението на хората. Той беше вдъхновяващ актьор. 

Относно днешната ситуация - много ми се иска да не бъда песимист и да кажа нещо добро. Има надежда. И тя се състои в това, че признати авторитети все още има, макар и в много тесни кръгове от обществото ни. Кръгове, които вътрешно разпознават авторитетите си като такива. Проблемът започва, когато дойде изкушението някой такъв авторитет да се заяви като всенароден. Тогава вече спасение няма. На помощ идват конструкторите на имидж, в ход влиза популисткото угодничество и в крайна сметка следва разтрогване на тънката връзка между личността и нейния образ в очите на другите.

 

Говорихме с Вас по време на протестите през 2020 година. Тогава ми казахте, че "сериозният упадък в културата на взаимоотношенията", агресията и незачитането на чуждото достойнство "се превръщат в норма", която усилва усещането Ви за социална самота. По-малко самотен ли сте днес?

- Не мога да преценя. Едва ли. Може би в подобна степен като тогава, но благодарение на това, че съществувам чрез творчески актове, имам и някакъв антидот срещу отчаянието и самотата. Те отчасти се неутрализират от това, че въображението ми работи в друга посока. Може би едва сега си давам сметка колко съхраняващо е да можеш да работиш с въображението си. То си е равносилно на това да си щастлив човек.

 

Завършва ли поривът за промяна от 2020 година като Шекспирова трагедия?

- Не, няма да смятам този порив за изчерпан, поне докато не влезем в Шенген и Еврозоната. Независимо от битовите драми, в които поривът бе накиснат междувременно. Ако не друго, поне до тези две цели да ни доведе успешно, въпреки рядката кал, която го възпира.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

Само жените и лекарите знаят колко необходима на мъжете е лъжата.

Анатол Франс, френски писател, роден на 16 април преди 180 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си