ИВАЙЛО БОРИСОВ, "Портал Култура"
Ърнест Хемингуей, папа Бенедикт XVI, Йосиф Бродски, Фреди Меркюри. Писател, религиозен водач, поет и рок музикант – какво според вас е общото между тези четири популярни имена, зад чиито успехи, вярвам, стоят личности, положили такова количество труд, което надвишава тяхната известност?
Какво може да свързва американец, германец, руснак и британец, имащи различни занимания (с изключение на двамата нобелови лауреати по литература)? Това, което ги свързва в този живот (защото те надали някога са се виждали приживе), е любовта им към едно живо същество – котката. Оказва се, че човешката им привързаност към това животно стои над различната им национална, професионална и религиозна принадлежност. Това пък на свой ред идва да покаже, че човешките чувства и ценности имат общ корен. Някъде в дълбочината си ние сме еднакви – което сочи към носения от всички ни образ Божи.
В една своя благодарствена реч по случай връчена му награда композиторът Арво Пярт (считан в момента за жив класик) казва, че когато наблюдаваме някакво вещество или предмет с помощта на сканиращ тунелен микроскоп, хилядократното му увеличение изглежда съвсем различно в сравнение с това, което е направено милион пъти. Преминавайки през различните стадии на увеличение, ние виждаме как това, което изглежда хаотично, достигайки граница от приблизително 30 млн. пъти увеличение, се превръща в строга геометрия, вид мрежа, много ясна и точна. И изненадващото е, че геометрията на различните вещества и предмети изглежда сходна. Вероятно нещо подобно – казва Арво Пярт – може да се каже и за човешкото същество и неговата душа, която, разглеждана под увеличението на такъв микроскоп, започва да губи външните си признаци, слабости и добродетели, социални, културни, политически и пр. различия, за да се открои накрая „човешката геометрия“ – строго подредена, но преди всичко – прекрасна. „В дълбочина ние толкова си приличаме, че можем да се разпознаем във всеки друг човек.“[1]
Струва ми се, че изводите, които бихме направили, тръгвайки от общата любов към котката, са важни не толкова за обекта на това взаимоотношение, колкото за неговия субект, сиреч хората.
Далеч съм от мисълта да обожествявам котката като в Древен Египет или да я сатанизирам като в Средновековна Европа, но ми се струва, че в отношението към това животно има доста поучителни неща. А любовта на тези известни люде към нея разкрива, че имаме нужда да сме в близки отношения с всичко, сътворено от Бога. Защото ние, хората, търсим инстинктивно хармонията с околния свят, привързани сме към живата природа, която е жива не само в нас.
От любовта към едно животно има какво да научим за любовта между хората, а именно, че когато е истинска, тя си прилича и е еднаква в сърцата на всички обичащи (както е и с другите чувства като мъка, ревност и т.н.). Често нашата индивидуалност ни внушава, че изживяванията ни са коренно различни от тези на другите (и всеки е склонен да признае своето за най-силно). Животът на всекиго е низ от повторения, от които не можем да избягаме – въпреки различието в дрехите ни. Не бива да забравяме думите на апостол Павел, казани на учените атиняни на ареопага: Бог „произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване“ (Деян. 17:26). Ако хората по-често вземахме предвид това единство помежду ни, светът щеше да е доста по-привлекателен в много отношения – и не само за нас, но и за животните, нашите братя по болка.
Любовта към котката подсказва, че човекът е естетическо същество. Защо ли? Защото тя е една от най-грациозните твари. Котката ни учи на такт и красота. „Нямам никаква съвест, дори съвестта на творец. Имам само нерви…“. Казал го е японският писател Рюноске Акутагава. И котката е нагледен пример в това отношение – тя или харесва нещо инстинктивно (човек, храна и пр.), или не. Затова според Хемингуей котките са абсолютно честни в емоциите си, а пък Бродски твърди: „Аз съм като котка. Когато ми хареса нещо, подушвам го и се облизвам…“ Между другото, това е нещо, по което опашатите ни приятели приличат на децата.
Смятам, че има и друго, на което е способна да ни научи една котка (както и всички животни) – да гледаме на хората като на… хора. Въпреки че често тя ни гледа отвисоко, за нея папата, примерно, не е предводител на един милиард и 300 млн. католици, а човек, който й оказва внимание. Един доста поучителен пример за всички нас. „Защото, ако в събранието ви влезе човек със златен пръстен – пише св. апостол Яков – с бляскави дрехи, па влезе и сиромах с прости дрехи, и погледнете на облечения с бляскави дрехи и му кажете: ти седни тук добре, а на сиромаха кажете: ти стой там, или седни тук, при подножието ми, то не направихте ли в себе си разлика между тях и не станахте ли съдии с лукави помисли?“ (Иак. 2:2–4).
Мисля, че в привързаността на човека към котката има отглас и от състоянието на нашите прародители в Рая, където животните са живели заедно с хората. Или както казва Виктор Юго: „Бог е създал котката, за да може човекът да погали тигъра.“
Да не забравяме и един друг важен урок – любовта към животното почти винаги е залог и за любов към човека. С омразата е същото. Има доста хора – палачи на животни, на които им трябва малко, за да се преквалифицират в такива на човеци. Не бива да забравяме – разстоянието от това да вдигнеш юмрука си срещу животно до това да го насочиш към себеподобния, е по-късо и от човешката памет, сравнена с тази на благодарното животно.
Както споменахме, през Средновековието положението на котките не е било завидно. Защо западният свят започва да преследва котките? Отговора трябва да търсим в далечния XIII в. и управляващия по това време папа Григорий IX. Тогава започва избиването на котки (и не само, с името на този папа е свързана и появата на инквизицията), които били обвинявани в съюз с дявола (като вземем предвид върлуващата чума и нейните основни разпространители, плъховете, които останали без врагове в лицето на котките, ефектът от това преследване не бил много добър). Въпреки различните обяснения за съюза на котката с дявола, изглежда, че за човека е било по-удобно да персонифицира злото в лицето на създание, което показва святкащите си очи и острите си зъби на фона на черната си окраска (до днес черната котка носи тази дамга), но което няма заплашителните размери, примерно, на пантерата.
Независимо дали в отношението на папа Бенедикт XVI към котките има съзнателен или несъзнателен елемент на реабилитация със задна дата (повече от 7 века) от страна на католицизма към котките, то определено издава съпричастност към Божието творение – особено ако знаем, че на младини Йозеф Ратцингер имал намерение да напише книга за котките.
В западната традиция нерядко в художествените религиозни творби се изобразяват и котки – в картини като „Вечерята в Емаус“ и „Благовещение“, вдъхновени от евангелски събития, фигурират и котки. Всъщност в немалко картини, изобразяващи Благовещението, ще забележим и котка. Сред по-известните подобни платна са тези на венецианския художник Лоренцо Лото и на фламандския му колега Петер Паул Рубенс. Лото рисува картината си през 1528 г., а Рубенсовата е завършена точно век по-късно. И ако при Лото котката с извития гръб символизира поражението на злото, уплашило се при вида на архангела (а може би е търсен от художника комичен елемент!), то при Рубенс спящата котка по-скоро внася спокойствие в иначе доста раздвижената сцена. Всичко живо в тази картина, с изключение на котката, е изобразено динамично – и Богородица, и Архангелът, и гълъбът, и ангелчетата. Повечето от нас биха се досетили, че задрямалата котка (котките спят поне по 12 часа на денонощие) е напълно подходяща за символ на спокойствието. Можем да предположим, че и Рубенс го е взел предвид. А спокойствието е добра перспектива както за нашата съвест, така и за трезвия поглед на наблюдаващия многоликите проявления на живота.
Интересно свидетелство за изображението на Лоренцо Лото ни е оставил и легендарният италиански тенор от миналия век Бениамино Джили. Когато бил дете, Джили винаги настоявал да отиде с майка си в църквата „Санта Мария дей Мерканти“, намираща се в родното му градче Реканати. Там – пише Джили в мемоарите си – „бях открил една картина, на която не можех да се нагледам. Майка ми обясни, че представлявала Благовещение, но на мене картината ми харесваше заради котката. Тя именно придаваше действителност на Благовещението.[…] Мисълта, че Богородицата е имала котка, ме омайваше. Питах се дали ангелът би й позволил да я задържи и по-късно.“[2]
Според Нобеловия лауреат за мир – философа и музиколог Алберт Швайцер: „има два начина за бягство от нещастията в живота – музиката и котките“. Вярвам, че изброените личности са се борили със стреса и неприятностите не само с помощта на музиката – като дете Хемингуей взема уроци по виолончело, папата и Бродски са почитатели на класическата музика (Бенедикт XVI дори свири на пиано), а отношението на Фреди към музиката е ясно за всички. Вероятно всички те са бягали от стреса и благодарение на котките. При които нищо чудно да са намирали по-надеждна партия, отколкото в света на човешката изменчивост.
Ако в древния свят на грациозния бозайник се е гледало твърде практично – като средство за борба с гризачите, то днешният човек има по-алтруистично отношение към домашната котка – обича я заради нея самата. Съотнесено към взаимоотношенията между представителите на хомо сапиенс, спазването на този принцип би било гаранция за едно бъдеще с по-богати нравствени характеристики.
[1] Арво Пярт: Беседы, исследования, размышления. Киев, 2014, с. 13–15.
[2] Джили, Б. Спомени. С., 1984, с. 18–19.
