ДИАНА ИВАНОВА, „Свободна Европа”

Наскоро България сама се отказа да изпраща своя изложба в Лувъра. Но по-смущаващ от този факт е начинът, по който българската държава го оповести. Зад него прозират старите идеологически механизми на късния социализъм. Дали това е начало на културен изолационизъм или нов културен фронт?

В рамките само на седмица няколко публикации в медиите предизвикаха министъра на културата да откаже официално пред френската посланичка участието на България в планираната за лятото и есента на 2020 изложба с работно заглавие “Изкуство и култури в България от XVI до XVIII век“.

Нуждата от "благословия"

Отказът дойде след призив на професор от БАН и след отказана благословия от страна на Светия Синод. Основната причина – недоволство от факта, че български православни икони ще бъдат изложени в отдела за ислямско изкуство на френския музей, което ни представя на света като „европейска Турция“. Първоначално министърът реагира на обвиненията с думите „несериозно е“, но няколко дни по-късно отказа изложбата.

Няколко любопитни детайла около тази почти отшумяла история си струва да бъдат припомнени и анализирани.

Първите разговори за изложбата са започнали от 2016 година, а от 2018 година тече подготовка между различните институции. От 2004 година обаче Светият Синод има официална позиция, че предмети от църковни хранилища не се изнасят в чужбина, „освен по изключение за поклонения“. Как да си обясним защо тогава подобна изложба е била планирана, след като тя е била обречена на неуспех? Имало ли е изобщо диалог между институциите?

2020 г. Усеща се като 1981 г.

В становището на ст. н. с. д-р Христо Темелски, директор на Църковно-исторически и архивен институт (ЦИАИ), което доведе до отказа на Синода, се отправят още обвинения в непрофесионализъм към френската страна, неяснота около застраховките на експонатите и се припомня една случка от далечната 1981 година. Тогава по повод грандиозното честване на 1300 години от основаването на България има отново изложба в Лувъра, за която от църковния институт предоставят 11 ценни славянски ръкописа. След края на изложбата държавата в лицето на тогавашния Комитет за култура си присвоява експонатите – решава не да ги върне на църквата, а да ги предаде в новосъздадения Национален исторически музей. На църквата са й необходими години борба, докато си върне ръкописите.

Това споменаване на 1300-та годишнина не изглежда като случайно изпусната реплика. Защото точно по времето на онова честване на българската държава, проведено през 1981 г., са заложени историко-идеологически послания в разбирането за българската култура, които влияят на всички нас и до днес.

Изразът "културен фронт"

В изследването си „Културният фронт“ Иван Еленков подробно анализира честванията от 1981 г. и този етап на създаване на нов официален език и нови идеологически послания. Той го определя като „мобилизация и мистификация на дискурса по националната култура и преформулиране на комунистическата символика и митология в национален култ, артикулиран като отворен и включващ всичко ценно и достойно от хилядолетната българска културна традиция“.

Именно този парадокс на „единната национална социалистическа българска култура“ ще си остане трудното наследство до днес – части от близкото минало ще бъдат постоянно отричани и забравяни, а други части, предимно от древното минало, ще бъдат изведени в статут на „вечно и неизменно български“.

В книгата си „За някои основни въпроси на културния фронт“ (1979) проф. Александър Фол нарича българската култура “гигантска етнокултурна лаборатория”, в която са вложени заемки от “античния, от индуския, от иранския, от сибиро-алтайския, от средноазиатския, от малоазиатския, от византийско-арабския, от ренесансовия, от славянския свят”. Всички тези заемки обаче вече са станали “хомогенни” върху славянско-българската си основа, казва той. От идеята за единната и хомогенна култура малко по-късно ще се роди идеята за “общия родов корен” на 80-те години, която ще оправдае политическо насилие – насилствената смяна на имената на българските турци.

Идеята за "вечно български" характер на културата

Но ако се върнем към екзалтирания език на юбилейното честване 1300 години България – мисленето, че има вечно български характеристики на българската култура, непроменени и неподвластни на времето и че тази култура е една, хомогенна и обща за всички нас, продължава да доминира разбирането за смисъла на културата днес. Дали именно това неосъзнато у повечето от нас мислене не задвижва автоматично подозрението към всякакви опити части от българската културна традиция да бъдат видени, измерени и изследвани в друг исторически контекст, например в този на доминиращата тогава традиция на исляма?

Но по-тревожното е друго – че както преди, по времето на комунизма, държавата може да си позволи да не върне експонати на църквата след изложба в Лувъра, така днес държавата може да откаже изложба пак там, без други обяснения и без търсене на диалог с различни културни институции, защото няма благословия от Светия синод.

Означава ли думата на църквата край на диалога? И какъв точно е новият културен фронт? Въпроси за сериозно мислене.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„И любовта се превърна в начало на света и в негов владетел. Но всичките й методи са изпълнени с цветя и кръв.“

Кнут Хамсун, норвежки писател, роден на 4 август преди 162 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

Да - 40%
Не - 50%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За романа „Девети“, царското злато, Тодор Живков и пътеките на историята ни

 

Но защо при редактирането й са отпаднали шест глави, които Божилов ядосано вкарва в своя блог и дебело подчертава, че при преиздаването  на романа през 2023 г., когато си възстанови авторските права, книгата ще излезе в автентичния си пълен вид?

Заслуженият успех на „Братя“

 

За силното въздействие на сериала допринесе и още нещо – стегнатият му ритъм, компресираният разказ, умението да се пласира интересна и занимателна история в рамките на около 30 минути.

Уди Алън между „Осанна!“ и „Разпни го!“

 

„Само да вметна“  е дългоочакваното защитно слово на легендарния кинаджия