ЙОЖЕН ЙОНЕСКО

Превод Огнян Стамболиев

(заглавието е на редакцията)

 Преди няколко години вярвах, че ще умра. Няколко месеца живях в някакъв луд страх. Всъщност не зная дали смъртта ме плаши повече от старостта. Има хора, които се страхуват от старостта, не толкова от смъртта. А има и такива, които не се страхуват и от двете. Аз пък се плаша и от смъртта, и от старостта. Не мога да си представя, че има хора, които да не се вълнуват от края та живота си. Животът не е кой знае какво, но все пак е нещо, макар и не много сигурно. Небитието ме притеснява повече от възможния отвъден свят. Мнозина се страхуват от непознатото. И мен непознатото ме плаши повече от смъртта! Освен това, аз не съм вярващ. Да, можеш да приемеш смъртта заради родината, обществото, човечеството, но и те – родината, обществото, човечеството в крайна сметка са смъртни...

Люсиен Голдман, който умря  неотдавна, твърдеше, че смъртта не съществува за нас, хората. Само егото усеща съществуването й (наистина парадоксално е да кажеш за смъртта, че „съществува” или че „не съществува”). За егото има само едно безкрайно преобразуване на материята или на енергията – и това му е достатъчно като обяснение. Нали от значение е единствено индивидуалното съзнание. А съзнанието може да бъде само индивидуално, не и обществено, както твърдят комунистите. 

Днешните мислители- марксисти или психоаналитици, екзистенциалисти и други подобни се опитват да лишат смъртта от нейната мистичност. Малко трудно мога да приема това. Фактът, че смъртта е все пак нещо естествено съвсем не ме утешава, защото тъкмо природните закони са ми най-противни!

Е, аз пък се гневя срещу тях. Но напразно. Независимо дали са добри или лоши. Обичам Живота, обичам го страстно. Как тогава да приема смъртта? Възможно ли е човек да не обича Живота? Причините за приемането или за неприемането на смъртта са ирационални. С какво са заквасени съзнанието и мисленето на хората, които не обичат Живота? Каква цена поставят те за себе си, за своята личност на този свят? Е кой е по-горд?  Приемащият смъртта или онзи, който е готов да я отрече? Бих се изкушил да отговоря, че по- горд е онзи, който не я приема, който си придава незаслужена важност. И все пак, мнозина желаят да умрат, защото са болни или страдат от някакъв недъг, но нали и един болен човек може да вижда небето и света. Други пък искат да умрат, защото са решили, че не са успели в живота, че са се провалили. Нима те не са още по-горди от другите?...

Аз, Йожен Йонеско, правя литература, за да бъда забелязан от другите, да заема някакво място в обществото. Това, разбира се, не е единствената причина. Има и други, които бих искал сега да изясня. Всъщност, аз презирам литературния успех, доколкото  го имам. Но когато го нямам – направо страдам! И все пак, не успехът в обществото ме свързва с Живота. Ако погледна внимателно едно стръкче трева и се съсредоточа върху него, аз мога да се почувствам  щастлив. Съществуването за мен е достатъчно. Но все пак, и то не ме задоволява  напълно. Ако бъда застрашен (както всъщност е всеки човек!), да го изгубя, аз бих открил и в най-нещастния си миг, преживян досега, извор на радост от Живота. Хората се примиряват толкова лесно...

Представям си вековете, милионите години, които ще изтекат след моята смърт. Времето все пак е субективна категория.  Веднъж унищожено, съзнанието вече не съществува във Времето. Вечната смърт е безкраен миг, но миг вкаменен, извън Времето и неговата абсолютна безкрайност. Вечността не е нито дълга, нито къса, тя е без измерение...

+++++

Има хора, които посрещат смъртта примирени, защото са постигнали нещо и оставят след себе си следа: някакво творчество или друго дело. За тези хора няма пукнатина между тях и Историята, между  смъртта и техния живот. Те имат усещането, че остават тук, че не се разделят със света, с околните, с онова, което са имали или направили...

По времето, когато имах чувството, че смъртта ме дебне, аз пък, напротив, усещах една голяма пукнатина между мен и всичко останало. И всичко, което правех, което пишех, за да оставя диря след себе си, ми изглеждаше напълно безполезно и неинтересно. Парите, известността, науката, политиката, идеологическите борби – всичко се отдръпваше от мен. Също и приятелството, и любовта. Живеех напразно. И нищо нямаше стойност за мен. Всичко ми се струваше напразно, смешно, посредствено, ако не и по-лошо. Пълно обезценяване на нещата!

Светът ме отблъскваше или аз отблъсквах света. Всичко, което бях преживял, усещал, казал, почувствал се беше срутило! Истинска беше само абсолютната смърт, пред чието лице се бях изправил. Или, по-скоро, зад мен беше Небитието, а пред мен, точно пред лицето ми, едно друго Небитие. Асо бях останал още за известно време в тази „безлюдна земя”, сигурно щеше да ми се случи нещо изключително особено.

Оттогава минаха доста години. Възвърнах си интереса към живота, към писането, към моите глупави полемики за морала, литературата, метафизиката. Знам, че нищо от онова, което правя, всъщност няма стойност и смисъл. Зная го много добре. Но го зная по вече съвсем различен начин от онзи тогава. Сега това е една проста мисъл, но доста, доста по-силна, макар и абстрактна – сякаш не е моя. Това е нещо, което винаги съм знаел, без са съм си го казвал – пред себе си, откровено, направо...

Винаги към бил обсебен от чудото на света и съм се питал животът не е ли в крайна сметка едно развлечение? Развлечение, което се опитва да скрие Абсолютното и да ни отдели от него, да ни попречи да се замислим по-дълбоко и да му се посветим изцяло, без остатък...

Веднъж – беше доста отдавна  - пътувах с кораб. Качих се късно вечерта. На другия ден се събудих рано. Излязох от кабината. И сякаш за първи път през живота си видях Морето, Слънцето и Небето в цялото им великолепие: сякаш никога дотогава не ги бях виждал, сякаш изобщо не бяха съществували...

От години насам, всяка сутрин аз агонизирам, усещам до себе си дъха на смъртта. После се връщам към живота. Влизам в обичайния си ритъм. Едно съществуване, което до известна степен прилича и на... смъртта. Връщам се към този свят, белязан от шума и гнева, от омразата и страха – и двете еднакво трагични и еднакво монотонни.

Успокоявам се, когато започвам да се движа или пиша. Поне наполовина. Вечер съм напълно спокоен. Зная, че утре ще има ново небе. Зная, че утре все пак ще бъде по-различно от днес. Зная, че чудото е и в мен. И съм напълно прав, нали?

1975

---

ЙОЖЕН ЙОНЕСКО - румънско-френски драматург и писател, роден на 26 ноември 1909 г. Заедно със Самюъл Бекет са най-известните представители на „театъра на абсурда“. Пиесите му се играят по цял свят. Най-известните от тях са „Плешивата певица“ (първата му театрална творба, написана през 1948 г.), „Носорози“, „Столовете“, „Картината“, „Двама в делириум“ и други. На български са издадени книгите му „Приказки“, „Самотникът“,  „Дневник на откъси“,  „Носорог, Плешивата певица и други пиеси“ и „Въздушният пешеходец“.

Йонеско умира на 28 март 1994 г. в Париж.