ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
„Янините девет братя” – опера от Любомир Пипков, режисьорски проекции” е, без съмнение, забележително събитие не само в нашето книгоиздаване, но и в целия ни културен живот. Появи се след друго голямо събитие – кулминацията на културния сезон – премиерата на тази опера (на 22 март м.г.) и представянето й с огромен успех в Болшой театър, Москва на 24 май с.г. Да, досега не сме имали подобна книга, свързана с българската опера и музикалната ни сцена. Тя е нещо уникално, първа по рода си у нас. Подобни опуси, посветени само на едно музикално-сценично произведение, писани от режисьори, са голяма рядкост дори в страни с дълголетни традиции в жанра като: Русия, Германия, Полша, Австрия, Франция. Сещам се за книги на Борис Покровски, Валтер Фелзенщайн и Йоахим Херц, на Жан- Пиер Понел, Ото Шенк и Бронислав Хорович. И като че ли списъкът на този род книги е доста кратък.
Академик Пламен Карталов, водещият днес оперен режисьор у нас, е проявил голяма смелост да напише този капитален труд, посветен само на едно произведение, първата опера на класика Любомир Пипков, създадена през 30-те години на ХХ век.
Едва след петата си сценична реализация тази първа и най-българска от всички опери (според Константин Илиев) сценична творба на класика Любомир Пипков получи достойната си оценка. Разбира се, третата (1978 , Стара Загора) и особено четвъртата с награди от Националния оперен преглед (1984, Русе) постановки също имаха своя успех и признание, но първите две (1937 и 1961, София) огорчиха големия наш композитор. И той написа следващата си опера, „Момчил”, едва след 15 години. Но не самите постановки, които, без съмнение, имаха своите качества, а резонансът, противоречивите и дори отрицателни мнения на критиците и музикантите. А и завистта българска... Малцина от тях разбраха и оцениха новаторския дух и голямата стойност на този опус на Пипков, който би бил оценен високо, ако авторът бе от друга страна и култура. Но, за щастие, това е вече минало, макар и поучително и както се казва: „по- добре късно, отколкото никога”. Защото ако не бе осъществена тази постановка, просто нямаше да разберем, че Пипков е създал най- значимата досега българска опера, че това е всъщност българската национална оперна класика, равна на унгарската „Херцогът Синята брада” на Бела Барток, румънската „Едип цар” на Джордже Енеску, руската „Катерина Измайлова”, полската „Крал Рогер” на Карол Шимановски. По-точно една модерна класика (защото оперна класика от 17, 18 и 19 век нямаме поради трагичната ни историческа съдба). За тази съдба всъщност става дума и в тази опера-балада или легенда на Пипков, създадена по едноименния разказ на забравения днес белетрист Никола Веселинов. Робството е фон на една разтърсваща семейна, родова драма. Разпадът на един матриархален род. Актуална история и за днешния ни ден. За тежката участ и на днешна България...
Тук не мога да не спомена думите на историчката на българския оперен театър проф. Розалия Бикс: „Чрез тази опера ние трябва да показваме на какво е способен българският гений, когато е от величината на Любомир Пипков и трябва да я подкрепяме с всички сили. Чрез операта "Янините девет братя" Пипков заслужава нашето преклонение .”
Наистина, съвършена е партитурата на тази майсторски написана творба, доста богата и трудна, повлияна от експресионизма и Мусоргски, но при това дълбоко оригинална, изконно българска. Цветен, богат на багри и нюанси оркестър. Учителят на Пипков, великият Пол Дюка ще каже: „Вие изравяте от българската земя един нов стил и ако завършите операта, така както сте я започнали, ще се роди един шедьовър”.
Мащабен, впечатляващ опус, както с обема (655 страници), така и качеството си. Достоен за тази „най-българска” и може би най-съвършена национална класическа опера, която сега, благодарение на изключителната му постановка, преоткриваме отново и можем да оценим истински, по достойнство.
Авторът е отворил партитурата на този безспорен шедьовър с амбицията да разкрие и преосмисли образа на неговите философски, психологически и социално- обществени послания. Според него тук става дума за един „иносказателен шедьовър от миналото, отправен към бъдещето, в който рефлексиите на събитията в това музикално- сценично повествование могат да ни развълнуват, разтърсят и днес.” И е успял да докаже тезата си, както направи това и в сценичен план, в постановката в Софийската опера.
Книгата е, подчертавам, голяма и впечатляваща. Ще спомена само заглавията на четирите й основни части:1/ Операта на Пипков в епохата на новаторите за родно изкуство / 30- те години на ХХ в./, 2/ Родословието на либретото, 3/ Поглед към партитурата/ Езикът, Интонационният строй, Семантиката на тоналностите, Музикалната форма на операта, Музикално- тематичното изграждане, Лайтмотивите/, 4 / Поглед от сцената, общи аспекти, образи драматургия/. Всичко това – резултат от един сериозен анализ, един къртовски труд, при една голяма и солидна научна подготовка. Всичко това, заедно с приложенията, в рамките „само” на 645 страници. Не съм срещал подобен труд дори на наш драматичен режисьор върху пиеса на Шекспир или Вазов!
Ценно и интересно е и приложението (325 страници). Уникалното тук е, че Карталов е издирил всички народни песни (близо 40) с мотива за Яна и нейните девет братя от легендата. Представил е и разказа на Никола Веселинов, първоизточника на либретото (подписано от него, но всъщност дело на Любомир Пипков), представил пълно с текст, снимки и рецензии петте постановки досега на операта (1937, 1961,1978, 1984, 2018), реализирани с различен успех в София, Стара Загора, Русе и отново в София. Също и интересната дискусия около операта, предизвикала доста спорове, немалко възторзи и отрицания. Макар и обемен и решен като монография, този текст се чете леко и увлича. Карталов има леко, образно перо, освен голямата ерудиция и култура, които е натрупал в своята блестяща кариера, с много върхове и открития.
Книгата е издадена много прецизно, на високо полиграфическо равнище, богато илюстрирана от „Захарий Стоянов”. Един наистина, първи по рода си, основополагащ труд.
