ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ

Доста смело е да водиш диалог с фигура като Лао Дзъ. По ред причини. Лао Дзъ е митична и мистична фигура на световната култура. Дали го е имало или дали го е нямало, ние не знаем, има различни версии за това. Той е написал неговата книга и кога е я написал също има съмнения. Какви са точно неговите текстове, как звучат те, също има неясноти. Ние знаем, че самите преводи изместват смисъла на посланието. От китайски, през индийски, към български и прочие, някъде Лао Дзъ вероятно чезне, изгубен в превода. Като четох фрагментите, прочетох три превода отново да си припомня фрагментите на Лао Дзъ. Единият, може би най-ранният - на Радивана Ливанова, след това на Крум Ацев и след това на Мария Арабаджиева. И все едно, че четях различни фрагменти. Т.е., преводът размества, а понякога и съвсем изопачава и трансформира.

Та Любчо Иванов, четейки Лао Дзъ, дописвайки Лао Дзъ, всъщност прави един превод, едно отместване, едно дописване. За това какво се е получило, какво е качеството на превода, на трансформацията на Любчо Иванов, ще кажа след малко.

Но още малко за Лао Дзъ. В тази зала седят рационални европейски човеци. Това означава, че те са формирани в един тип рационалистична култура, формирани са във философията на грижата, на успеха, на амбицията, на силните пристрастия, на гражданското чувство и ред други неща. Този тип рационален европейски човек обаче има нужда от едно друго общуване. Вероятно присъстващите в тази зала са имали необходимостта, нуждата да прочетат, дали нещо от Соломон, дали нещо от библейските пророци и мъдреци, дали нещо от Лао Дзъ, дали нещо от Конфуций, дали нещо от мистичния Платон, вероятно по-малко от рационалистичния Аристотел. Т.е. в лицето на тази, да я наречен антична или още по-древна култура, в лицето на библейските мъдреци, на гръцките философи, на източните мъдреци, имаме нужда да отворим своя свят към нещо друго, към нещо различно. Към какво друго и различно? Към една друга мисловност, която да ни извади от параметрите на собствения ни рационален европейски свят. Искаме да влезем в рамките на един друг език, т.е. имаме нужда от невсекидневни общувания.

Книгата на Любчо Иванов е опит за едно такова невсекидневно общуване, да влезе в диалог с Лао Дзъ. И още тук мога да кажа, че той не се е провалил в този диалог. Защото може да се провалиш в подобен диалог, ако не схванеш мисловния стил, ако не схванеш същината на посланието и ако нямаш усет за словото, което ти говори. Ако го изместиш към публицистика и към прекалени актуализации, може да изпаднеш в анахронизъм, но може да изпаднеш и в публицистичен буквализъм. И двете неща не са добри и двете неща са опасни. Слава Богу, тази книга на Любчо Иванов е опазена от тези две възможни пропадания. За мен това е най-добрата му книга. Прочетох и други негови книги и там част от тези пропадания, за които говорих, се случват. Аз не съм на елеен празник, аз съм литератор и искам да говоря за литература. В тази книга нещата са издържани по един добър начин и това е чудесно.

За да разберем подобен тип литература трябва да знаем как говори тя. Това е притчова литература. Това е литература на парадокса. Тъй, че тя е лаконична, притчата е парадоксална. Парадоксът е слово отвъд общото мнение, отвъд обшото слово, отвъд възприятието. То е очудняване, вкарване в чудене. „Да оставя богатство“, този пример, който вече цитирам. Това е учудненост, странен израз, парадоксален… Как така, без богатство! Кара ни да се замислиме. Така че, както казва един философ: „Да говориш в притчи, означава да скандализираш с лекота“, да вкараш скандален компонент в речта. Лао Дзъ това прави, Соломон това прави, Христос това прави, говори с притчи: „Колко е голямо Царството небесно? – Колкото синапено зърно!“. И как така, „колкото синапено зърно“? Ето това е парадокса. Това е притчата. Какво прави притчата с нас като възприематели? Тя ни кара да се замислим. Кара ни да разберем, че тази всекидневна утилитарна реч, която ние слушаме, не е цялата реч на този свят. Има и друга реч. Ние затова и отиваме към тази друга реч, затова четем поезия, четем проза, четем въобще литература… Имаме нужда да четем с мъдри хора, да общуваме с мъдри хора. Да навлезем в някакъв друг свят, да открием друго себе си, вероятно. Колкото и да сме утилитарни, колкото и да сме рационалистични, нас ни движи този импулс. Да навлезем в някаква тайна, да навлезем в някаква езотерика, да знаем повече за света, за нас, за принципите, които ни управляват.

„Бащата на нещата“! В този увлекателен етап, тази книга дава един сложен провокативен отговор за Бащата на нещата. Това може би е Бог, това може би е самият китайски философ, самите мъдреци са може би Бащата на нещата, самите хора са Бащата на нещата…! Т.е. Бащата на нещата може и да е един, който има множество замисли, по-точно: нови промисли и т.н. Съществува едно напрежение, което е ценно и всъщност по някакъв начин е изговорено в тази книга.

Тази книга се занимава с божията премъдрост, с мъдростта, с пределното слово. Занимава се с важни въпроси за човека. Пътят е една от фундаменталните метафори на човека. Тя е много богата образно. А

В своя стилистичен профил и „Бащата на нещата“ е книга за Пътя. За Пътя във философския смисъл, за пътя като отваряне на съзнанието, като опит на Дао, като метафоричния и мистичен опит, като метафора, която фундаментално ни обгръща и по някакъв начин може да ни обясни. Така че, когато Лао Дзъ, когото виждате на тази снимка, ясно и скромно, един гуро, той знаете ли къде отива? Той бяга от Китай. Тази фигура на Лао Дзъ е фигурата на бягащия гуро Лао Дзъ, напускащия Китай. И там, според легендата на граничната бразда, той е спрян от пазача и написал тези строфи, с които Любчо се е заел да общува. Така че е много важно да навлезеш в тази стилистика, както казах, да успееш да я удържиш. Това е, с което се занимава тази книга, със смисъла на живота, за митовете, за нещата, които ни управляват, за господарите, които ни наставляват. Обърнете внимание, от една страна тази книга казва: “не трябва да се наставляваме, там където има наставление има насилие и някои други опасни неща““, а в същото време това е наставническа книга. Премъдрият свят, премъдрата литература, дали библейска, дали източна, дали друга, тя е опит за учене. За учене на някои други неща, за учене на някакви други истини за този живо. Оспорване на прагматичните истини, на себе доказването на егото. И ако американската култура преди 100 години, през 30-те, 40 те години на миналия век се обръща на изток, това го прави в лицето на големите си литератори, в лицето на Дейвид Селинджър. Защото им е дошло до гуша от прагматиката. от рационализма, от рационализма, от теорията за успеха, от самонадценяването, от самообожествяването и т.н. Тази духовна алтернатива, всички подобни извори,човек ги открива сам. Тя съществува и при Соломон и при Лао Дзъ, при Конфуций, при Буда, при Платон… Аз обичам повече Платон от Аристотел, защото Платон е метафоричен… Но това, че харесваме литературата означава, че не се отказваме от никого от тези мъдреци и философи.

Ще завърша: тази книга е успех за Любчо Иванов. Личен успех! Поздравявам го за нея! Прочетете я внимателно, той се справил със сложността да продължиш да дописваш Лао Дзъ. Много е тежко. И той е успял да се справи с тази книга. „Бащата на нещата“ е вероятно и самият Любчо Иванов. Но и той в стила на парадоксалната естетика, която следва в тази книга, го няма на този стол, а е някъде на друг стол, вероятно за да докаже силата на замисъла на своето творение. Една книга не свършва с текста, тя продължава и с контекста.

Приятен прочит!

Книгата ТУК