проф. д.н. ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Свечеряване е, а мислите са пръснати като мозайката на остарялата читалищна сграда, която се опитва да ни приюти в прякото и преносното й смислово значение. Напиращите спомени са тръгнали необуздано във всички посоки, като се преплитат във времето и пространството. Понабраздените лица на присъстващите настойчиво напомнят за преминали дни в трудности и радости, а шарената покривка припомня да отминалите детски години, в които мушаменото покритие беше задължителен реквизит на кухненската масичка. Помещението, което ни посреща, приема единствено външното сгряване на оскъдните все още слънчеви лъчи. Пристигналите за срещата са се настанили в удобството, което им позволява личното познанство с човека, с когото ще се видят след години на раздяла. Организаторите придават определена припряност на иначе настаненото спокойствие, като се лутат от едната до другата страна и приканват останалите прави да седнат около масата.
Човешкият живот е очакване и надежда, в която участваме с желанието да го осмислим със своето присъствие. Възможността това да се случи е толкова вероятна, колкото и вероятността да бъде пропиляна. Искреното ни желание е това да е убедително и личностно изживяване, което да има смисъл както за самите нас, така и за околните. Тържествуването на едното и другото състояние е толкова близко до възхваляване и отричане, че понякога приемането на истинската действителност е достатъчно трудно начинание.
Днес отваряме един разказ за човешката битност, смисъл, прозрения, мечти, терзания и дълбочина на собствената оценка на случилото и случващото се. Той самият казва, че е „вечно търсеща и непреклонна човешка същност“ и съвсем не се е объркал в това си твърдение. Търси упование и в мислите на Петър Дънов „В бъдеще при вас ще остане само това, което сте обичали и което ви е обичало. Всичко, което се е въртяло около вас без любов, ще си отиде, както течащата вода си отива“ и на Албърт Пайк „Това, което правим за себе си, умира с нас. Това, което правим за другите и за света, е и остава безсмъртно“.
Неговата вербалност е опростена с крайна монотонност на изказа и твърде силната красноречивост на изказаното слово, което не търпи възражение. Самият той има твърде стриктен модел на допустимост на околните до неговата сърдечност, което го прави в известен смисъл непробиваемо недосегаем в отстояване на своите твърдения. Слушащият е твърде обсебен от поднесеното съдържание, което не кокетничи с високата претруфена образност, а просто стоварва върху неподготвения човек своята искреност.
Животът е като морето и ние сме като рибите, които се раждат, живеят и
умират в него, или на нечия трапеза, на която измислени величия
пълнят ненаситните си търбуси със съдбите на своите себеподобни.
Морето е досущ като живота. В утринта край него ти е светло на душата
и животът е примамлива заблуда като морската шир, а привечер ти
причернява от нечие предателство на Божието намерение за човека и Бог
гневено раздира небето с ослепителни гръмотевични мълнии. Морето
побеснява и както е в живота - да не си нито риба, нито човек в него.
В живота е, както е в морето, от древни времена до днес, безбройни
едри и дребни хора и риби, и какви ли не безбройни божества,
властват на смени и над рибите, и над хората…
А Слънцето, единствено Слънцето и великата му Светлина
остават винаги символ на живота, „от нине до века“.
И може би за това в този толкова модерен свят,
„…царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно… “
има един пристан старомоден за последните рицари на Светлината.
На него те, свободните зидари, в името на живота
градят своя Храм на човечността, обикнали бащата на божествата –
Великият архитект на Вселената!
Той е роден в севлиевското село Градница, родно място на Мара Белчева – една от най-красивите български поетеси, станала неволно причина за първия след Освобождението на България дуел предизвикан от любов. Тук е роден и Борис Машалов, чийто песенен талант е забелязан лично от Сирак Скитник. И независимо че Борис Машалов усвоява професионално занаята на бояджия, а по-късно учи и оперно пеене, той остава в златната съкровищница на България с изпетите от него народните песни. Тези два примера са красноречиво доказателство, че хората, родени тук, имат толкова разностранни таланти и интереси, че ще е необходима дарбата на друга тяхна бележита съгражданка, каквото е Фани Попова-Мутафова, да опише житиетата и битиета им както подобава.
Негови съвременници са българският писател – белетрист и журналист, дългогодишен главен редактор на в-к. „Стършел“ – Христо Пелитев, професорът по икономика Марин Петров и детският хирург проф. Мария Михова – всички те родени в планинското селце Градница.
И ако се опитам да водя известен задочен спор за силата на планината и морето, то нашият водач на днешните ни мисли е родѐн недалеч от средновековната крепост „Пречиста“, която е издигната още по времето на Римската империя и е служела за отбрана на Русалийския проход, който е бил стратегическо място.
Пак в книгата си той пише: „В залеза на живота си, привързах своята съдбовна лодка тук, в залива на мъдростта, припомняйки си сега притихнал, ден след ден, всичко онова, което доведе човешкия ми живот до този мой последен морски пристан:
Дядо ми, който ме научи да държа плуга в браздата на живота права като по конец; баба ми, която ми завеща да уважавам вярата на всеки човек и никога да не го упреквам за нея; майка ми, която накара сърцето ми да пее; баща ми, който ми показа, какво е човек да бъде мъж; жена ми – какво е да обичаш, а нейните родители – да бъдеш всеотдаен до последния си миг; децата, внуците и правнуците – да вярваш в безсмъртната щастлива надежда за бъдещето; братството на свободните мъже – да служа на човека с обич. И най-вече – примера на предците ни и големите синове на народа ни, че човек може да признава и уважава културата, историята и достиженията на всички народи по света, но да помни до последния си миг, че има само едно Отечество! Всъщност, всичко това нямаше как да се случи, ако животът не беше като морето, и ние не бяхме захвърлени от съдбата в неговите бушуващи вълни, невинно малки, без компас, за да търсим сами в борби, победи и падения, в радост и скърби, посоката на Божията промисъл за нашата собствена човешка участ!“
В неговите текстове няма да намерите ослепителната възторженост, нито песимистичната натрапчивост. Всичко тук има известна измеримост и премереност, което най-вече е част от преживяното време и събраната мъдрост. Днес мъдростта се е прибрала дълбоко изплашена от случващото се и се проявява с определена непригодност да се пребори с опълчващата ѝ се посредственост. В споделените „патила“ няма и намек за страх или неустойчивост. Дори напротив – от време на време се прави опит да се проправи пътека, която да води до доброто на нашето човешко съществуване.
Няма илюзорна замечтаност, нито трезво отчаяние, а просто „няма наивни неща, написани от живота“. Човешката съкровеност, споделена с искреност, дава истинския облик на написаното, което му придава онази сила, която днес е необходима на всички ни.
„Няма наивни неща, написани от живота. Само опитът ни да преиначим нещо от написаното от него при преписването му може да бъде наивен, дори глупав. Но най-глупавото ще бъде, ако почнем да твърдим, че сме се смели от щастие, когато сме плакали от мъка. Та ако в разказите, стиховете и песните ни, тъжните сълзи са повече от радостните, това означава, че животът си е просто такъв – повече тъжен, отколкото радостен. Това обаче няма нищо общо с оптимизма, който ни съпровожда по земния ни път. Той е непоправимо състояние на духа ни, въпреки всичко.
Нашият красив житейски сън, от който може да ни разбуди само смъртта“.
Опитвайки се да се преборя със собствения си наивизъм няма да му повярвам, че само смъртта може да ни разбуди. Днес сме на масата на спомените, готови да потърсим поизхабените си мисли за добро и смисленост, но и да усетим вътрешната си потребност да ги сбъднем преди смъртта.
