ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА, "ФЕЙСБУК"
Да се изкажа по някои актуални събития: Майка, която общува със сина си само със строг глас; син, който не се обажда на майка си, когато тя го търси по телефона; баща, който стои между „лагерите“ и очевидно се интересува единствено от спокойствието си; сестра, на която всичко й е писнало, включително и децата й; съпруга японка, която не обича внезапните целувки; съпруг българин, който целува внезапно, защото „аз не съм японец“; българин, който знае, че циганите не са само „музика и кристални топки“, но и „нещо по така“; мъже в селска кръчма, за които най-далечният свят е Америка, а пък Япония е просто извън представите им; цигани, за които българите са онези, на които все циганите са им виновни; следовател, който не може вече да понася баби и циганите, сред които е принуден да живее, но трябва да изтърпи още малко до пенсия; друг баща, който съжалява, че все му се е отмятала ръката, за да бие сина си, никога, за да го погали; друга майка, която живее, за да пази децата си от мъжа си, без когото иначе би била загубена…
Това е светът във филма „Снимка с Юки“. Авторите му го рисуват бавно, подробно и с внимание към детайла. Като в онази детска игра „точка, точка, запетая, минус, скоба…“, в която се драсват чертички и точки, за да се получи накрая човече.
Човеците в „Снимка с Юки“ са сами, свити в своето си, в познатото, в гьола, дето всяка жаба си го знае. Всичко отвън, непознатото, чуждото, е странно, а твърде често и страшно. Те сякаш вече всички са се опарили в предишно съприкосновение с него и сега не смеят да напуснат територията си. Отделни сенки, движещи се по празен площад. Първият сниман отвисоко кадър точно показва това състояние, той идва някак отведнъж, стрясва със студената си красота (следващите такива кадри за мен бяха излишни, разрушиха първоначалния ефект). Но пък това се компенсира от чудесни портретни снимки, лица, много лица, на непознати хора, любопитни, но несмеещи да се поддадат на любопитството си, защото никой не знае какво ще излезе от това. Дори и циганската общност, която на пръв поглед изглежда сплотена, на втори се разпуква, защото всички смятат един от своите за убиец. Прекрасно изпълнение на Серафим Тодоров.
Присъствието на циганите може да подлъже да се търси социално тълкуване на филма. Според мен не това е ключът към неговата врата. Защото тогава ще се зададат много въпроси, на които авторите съзнателно не търсят отговори, дори направо не им обръщат внимание.
„Снимка с Юки“ е повече филм-разсъждение за не/възможността на преодоляване на собствените си граници и влизане в територията на другия, филм за доверието. Почти всеки един от изброените герои иска да го направи, някои се опитват (няма да ви издам сюжета). Пътят минава през признаването на вина и искане на прошка. И когато намериш сили да разбереш другия, чак тогава можеш сам да продължиш уверен в себе си. Може и да е банално, но пък е истина. Поне така става с героя на Серафим Тодоров, който за мен е най-силният образ във филма.
С други думи: отделете време и гледайте „Снимка с Юки“, който в крайна сметка успява да избута тревожността от душата и да я изпълни с вселенско спокойствие.
