БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

След като изгледах „Те живеят в нощта“ дълго се чудих защо при наличието на всички предпоставки да се получи открояващ се и значим филм това не се е случило. Личи си, че Бен Афлек като сценарист, режисьор, продуцент и водеща звезда е положил максимум усилия, но екранизацията на Денис Лихейн не става автоматично класика като „Кръстникът“ на Копола.

Накрая като че ли открих разковничето за очерталия се изненадващ и неочакван резултат. Романът на Лихейн, носител на наградата „Едгар“,  е многопластов, обемен, с достатъчно на брой и все важни герои, епична сага, обхваща събития от повече от  двадесет години – от края на Първата до навечерието на Втората световна война.

В конкретния случай – не визирам по-добрия резултат, който през 2003 година постигна Клинт Истууд с „Реката на тайните“ – ако бях на мястото на Афлек бих заснел минисериал – три до четири епизода.

Не знам защо не е рискувал, вероятно се е опасявал от сравнение с „Престъпна империя“ на Скорсезе. А може би е надценил и собствените си възможности.

Той се е  постарал да покрие всички важни сюжетни линии и персонажи от книгата, но като резултат сюжетът буксува, структурата на филма е  осезаемо  издънена отвътре, първата и втората част са неравностойни като цялостен резултат, а и не всички персонажи получават адекватна реализация в неговата екранизация.

Оказва се, че стремежът му да остане верен на литературния първоизточник превръща филма му в разтеглена, на моменти мудна и обстоятелствена епопея, която и в рамките на 129 минути се гледа с удоволствие, което включва обаче и издайническа справка с часовника.

Този път и монтажистът Уйлям Голдънбърг, направил прекрасния „Арго“ и получил за него „Оскар“ през 2012 г., не е съумял да се справи с предоставения му материал.

И аз съм на мнение, като някои зрители, че в такъв случай постановчикът е трябвало да действа по-дръзко – да изреже определени линии, да премахне някои образи, да стегне канавата…

Бен Афлек е предпочел да бъде максимално близък и коректен към романа интерпретатор.

Да лансира свята гледна точка за сухия режим и престъпните схватки през 20-те и 30-те години на миналия век в Америка.

Знаел е, че ще го сравняват не само с „Кръстникът“( 1972 – 1990), но и примерно с „Бурните двадесет години“ (1939) на Раул Уолш.

Наблегнал е сериозно  на реалистичното и ефектно пресъздаване на средата – и тук – като визия, пластика, звук, костюми, се е справил безупречно.

Не може да бъде другояче след като зад камерата е Робърт Ричардсън, а музиката е дело на Хари Григсън – Уйлямс.

Встъплението разчита на познанието ни за епохата, но е подплатено и с документални кадри и фотоси.

Първата част  е по-протяжна и не така атрактивна, като трябва да подчертаем, че именно в нея откриваме един от основните недъзи, който ще мъчи  Афлек.

Режисьорът и изпълнител на главната роля – на Джоузеф Кофлин, си остава раздвоен докрай при неговата екранна експозиция – Кофлин е  по-скоро добряк и позьор в костюм, гледащ меланхолично-отнесено, отколкото типичен гангстер и стопроцентов килър.

На моменти с тромавата си походка и увиснал снежнобял костюм Кофлин предизвиква тъжна гримаса, като само харизмата на Афлек избягва гафа драмата му да се превърне в гротеска.

Престоят на Кофлин в затвора е претупан и обяснен със задкадров текст – пропуснат е златният шанс да ни се ПРЕДСТАВИ процесуално превръщането на симпатичния младок в закоравял мошеник и бандит.

Освен това той изповядва  своя чудата философия -  не иска да е маша в ръцете на ирландските и италиански главорези, държи да играе солово, да упражнява насилие само в краен случай и докато се чуди как да подходи с религиозния феномен Лорета Фигис – Ел Фанинг, пропуска шанса да стане господар на проспериращо казино.

Да не би Афлек да лансира на екрана ъпдейтвана версия на дон Вито Корлеоне на Марлон Брандо?

И става така, че именно обстоятелствата принуждават Джоузеф Кофлин да хване смело патлака и в една прекрасно реализирана кървава баня да си разчисти сметките и с Албърт Уайт – Робърт Глайнистър, и с жестокия Масо Пескаторе – Ремо Джироне…

Разбира се, в живота и на късметлиите гангстери щастието не е пълно, поради което триумфът на Кофлин закономерно е помрачен от загубата на съпругата му, убита от полуделия баща на Лорета  - полицейският шеф – Крис Купър. 

Мислех си и за още нещо. 

Като грижовен родител Джоузеф Кофлин води детето си редовно на кинопрожекции.

На тях  научава, че брат му се е издигнал и от каскадьор е станал  звезда на уестърните.

И именно преди да почне поредната приказка за завладяването на Дивия Запад, е принуден да гледа преглед, от който става ясно, че предстои нова война в Европа.

Кофлин наивно си мисли, че тя няма да достигне бреговете на САЩ, а ние изведнъж разбираме как подобни измислени гангстерски саги изведнъж се оказват детски забавления пред световните конфликти, които периодично връхлитат нашата земя…

Кастингът в „Те живеят в нощта“ е на много високо ниво.

Но и при него забелязваме пропуски и гафове.

Сиена Милър е поканена за ролята на фаталната Ема Голд, първата голяма любов на Джоузеф Кофлин, оказала се елементарна лъжкиня и използвачка.

При наличието на такава актриса е недопустимо да маркираш образа й набързо, без да се разкрие пълноценно и в дълбочина.

Финалният разговор между двамата е изпълнен със спотаен драматизъм и много болка за Кофлин, но докато стигнем до него, просто сме забравили за Ема.

Зоуи Солдана е органична и непосредствена като Грасиела , втората любима на Джо Кофлин.

И този персонаж обаче остава недоразработен и точно когато очакваме някакво развитие Грасиела Кофлин е застреляна нелепо.

Брендан Глийсън няма достатъчно екранно време, за да представи своята убедителна версия на Томас Кофлин, поради което се оказва, че само Крис Купър, Ел Фанинг и Ремо Джироне успяват да разгърнат напълно своя ярък творчески потенциал, печелейки безусловно нашите симпатии.

„Те живеят през нощта“ излиза на екран на 13 декември 2016 г.

Сред продуцентите  откриваме имената  на Денис Лихейн и на Леонардо ди Каприо.

Заснет за 65 млн. долара, той досега е донесъл приход от около 17 млн.

Както и да се  погледне този факт, говори за нещо важно и тъжно – Бен Афлек е дал всичко от себе си, подпомогнат щедро от студиото, за да представи на ниво своята рожба.

Публиката обаче не я приема с възторг и не пълни ентусиазирано залите както бе при „Арго“ (2012) или „Градът“ (2010).

Талантлив полууспех?

Може би…

Необходимо е презареждане – веднага.

И правилният ход е отново екранизация – „Свидетел на обвинението“ по  Агата Кристи.

„Те живеят в нощта“, 2016, 129 минути, сц. и реж.Бен Алек, „Уорнър брадърс“

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„През целия си живот бях преследван от мисълта, че очевидно мъжете не искат да бъдат свободни. Те винаги искат да бъдат роби на някого, например на кариера или жена.“

Марчело Мастрояни, италиански актьор, роден на 28 септември преди 97 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.